Виктор Пелевин - Затворникът и Шестопръстият

— Ето така. Сега промуши краищата на ръцете си в отворите.

Шестопръстият направи и това.

— А сега вдигай и спускай ръце нагоре-надолу… Ето така.

След минута Шестопръстият се умори до такава степен, че не можеше повече да направи нито едно движение, колкото и да се стараеше.

— Това е — каза той, отпусна ръце и гайките паднаха на пода.

— Сега виж какво правя аз — каза Затворникът и надяна на всяка от ръцете си по пет гайки. Няколко минути той държа ръцете си разтворени встрани и изглежда, че изобщо не се умори.

— Е, как е?

— Бива си те — въздъхна Шестопръстият. — А защо ги държиш неподвижно?

— От един момент в това упражнение се появява една трудност. После ще разбереш какво имам предвид — отговори Затворникът.

— А сигурен ли си, че така можеш да се научиш да летиш?

— Не. Не съм сигурен. Обратно, дори подозирам, че това е безполезно занимание.

— А тогава защо ни е нужно? Щом самият ти знаеш, че е безполезно?

— Как да ти кажа. Защото освен това знам много други неща, и едно от тях е ето какво: ако си се озовал в тъмнина и виждаш макар и най-слаб лъч светлина, трябва да вървиш към него, вместо да разсъждаваш има ли смисъл да правиш това или не. Може би наистина няма смисъл. Но просто да седиш в тъмнината във всички случаи няма смисъл. Разбираш ли къде е разликата?

Шестопръстият замълча.

— Ние живеем, докато в нас има надежда — каза Затворникът. — А ако си я загубил, в никакъв случай не позволявай на себе си да се досетиш за това. И тогава нещо може да се промени. Но в никакъв случай не трябва да се надяваш сериозно на това.

Шестопръстият почувства известно раздразнение.

— Всичко това е забележително — каза той, — но какво означава на практика?

— На практика за теб означава, че всеки ден ще се занимаваш с тези гайки, докато не започнеш да правиш като мен. А за мен това означава, че ще те наблюдавам така, сякаш твоите успехи са наистина важни за мен.

— Все пак няма ли някакво друго занимание? — попита Шестопръстият.

— Има — отвърна Затворникът. — Можеш да се готвиш за решителния етап. Но в такъв случай ще ти се наложи да правиш това сам.

— Слушай, Затворнико, ти всичко знаеш — какво е това любов?

— Интересно къде си чул тази дума? — попита Затворникът.

— Ами когато ме гонеха от социума, някой попита обичам ли каквото се полага. Аз казах, че не знам.

— Ясно. Знаеш ли, едва ли ще успея да ти обясня. Ето представи си, че си паднал в бъчва с вода и потъваш. Представи ли си?

— Ъхъ.

— А сега си представи, че за секунда си изплувал, видял си светлина, глътнал си въздух и нещо се е докоснало до ръцете ти. И ти си се хванал за него и се държиш. И така, ако смятаме, че цял живот потъваш (а това е вярно), то любовта е това, което ти помага да държиш главата си над водата.

— За любовта към това, което трябва да се обича ли говориш?

— Не е важно. Макар че това, което трябва, можеш да го обичаш и под водата. Както искаш. Каква е разликата за какво си се хванал — стига то да издържи. Най-лошо е, ако това е някой друг — той, виждаш ли, винаги може да отдръпне ръката си. Накратко, любовта е това, заради което всеки се намира там, където се намира. С изключение, разбира се, на мъртвите. Макар че…

— Според мен аз никога нищо не съм обичал — прекъсна го Шестопръстият.

— Не, с теб това също се е случвало. Помниш ли как рева половин ден, мислейки за онзи, който ти е помахал в отговор, когато ни хвърляха от стената? Ето това беше любов. Нали ти не знаеш защо е направил така. Може би е смятал, че се подиграва с теб по-изтънчено от другите. Лично на мен ми се струва, че е било точно така. Значи ти си се държал много глупаво, но напълно правилно. Любовта придава смисъл на това, което правим, макар че всъщност такъв няма.

— Значи любовта ни мами? Тя нещо като сън ли е?

— Не. Любовта е нещо като любов, а сънят си е сън. Всичко, което правиш, го правиш само от любов. Иначе щеше просто да седиш на земята и да виеш от ужас. Или от отвращение.

— Но нали мнозина правят това, което правят, изобщо не от любов.

— Глупости. Те не правят нищо.

— А ти обичаш ли нещо, Затворнико?

— Обичам.

— Какво?

— Не знам. Нещо, което понякога идва при мен. Понякога това е някаква мисъл, понякога гайките, понякога вятърът. Главното е, че аз винаги го разпознавам, както и да се е маскирало, и го посрещам с най-доброто, което имам в себе си.

— С какво?

— С това, че ставам спокоен.

— А през цялото останало време се безпокоиш?