Виктор Пелевин - Затворникът и Шестопръстият

Но никой не стана — всички лежаха на земята и мълчаливо гледаха: някои към размахалия ръце Затворник, други в дълбините на небето. Мнозина плачеха. Като че ли речта на Затворника не се хареса само на първосвещениците.

— Защо говориш така — прошепна Шестопръстият, когато Затворникът се отпусна върху сламата, — че те ти вярват.

— А аз какво, лъжа ли? — отвърна Затворникът. — Ако много отслабнат, ще ги оставят на втори цикъл на охранване. А после може и на трети. Бог знае. Дай по-добре да мислим за нашите работи.

Затворникът често говореше с народа, обучаваше го как да си придаде по-неапетитен вид, а Шестопръстият през по-голямата част от времето седеше на сламеното си хълмче и размишляваше за природата на полета. Той почти не участваше в беседите с народа и само понякога разсеяно благославяше допълзелите до него миряни. Бившите първосвещеници, които изобщо не смятаха да отслабват, го гледаха с ненавист, но нищо не можеха да направят, защото все нови и нови богове идваха до света, измъкваха Шестопръстия, разглеждаха го и го показваха един на друг. Един път сред тях се оказа дори един съпровождан от голяма свита подпухнал посивял старец, към когото останалите богове се отнасяха с крайно почтение. Старецът го взе в ръка и Шестопръстият злобно се изцвъка право на хладната му трепереща длан, след което беше доста грубо въдворен на мястото си.

А през нощта, когато всички заспиваха, те със Затворника продължаваха отчаяно да тренират ръцете си — колкото по-малко вярваха, че това ще доведе до нещо, толкова по-яростни ставаха усилията им. Ръцете им израснаха до такава степен, че да се занимават със железата, на които Затворникът разглоби хранилката-поилка (в социума всички постеха и изглеждаха вече почти прозрачни), вече нямаше никаква възможност — достатъчно бе леко да размахат ръце, и краката им се откъсваха от земята и трябваше да прекратят упражнението. Това беше същата тази трудност, за която Затворникът преди време предупреждаваше Шестопръстия, но им се удаде да я заобиколят — Затворникът знаеше как да се укрепват мускулите със статични упражнения и научи Шестопръстия на това. Зелената врата вече се виждаше зад Стената на Света и според пресмятанията на Затворника до Великия Съд оставаха не повече от десет затъмнения. Боговете не плашеха особено Шестопръстия — той успя да свикне с тяхното постоянно внимание и го възприемаше с гнуслива покорност. Душевното му състояние се върна в нормата и за да се развлече някак, той започна да излиза със слаборазбираеми тъмни проповеди, които буквално потресоха паството. Веднъж той си спомни разказа на Едноокия за подземната вселена и в порив на вдъхновение описа приготвянето на супа за сто и шейсет демона в зелени одежди с такива най-дребни подробности, че накрая не само се изплаши до побъркване, но и силно уплаши Затворника, който в началото на речта само сумтеше. Мнозина от паството научиха тази проповед наизуст, и тя получи названието „Откровението на Синята Лентичка“ — такова беше сакралното име на Шестопръстия. След това дори бившите първосвещеници спряха да ядат и по цели часове бягаха около полуразрушената хранилка-поилка, стремейки се да се избавят от тлъстините.

Понеже и Затворникът, и Шестопръстият ядяха всеки за двама, наложи се Затворникът да съчини специален догмат за непогрешимостта, който бързо пресече различните разговори на ухо.

Но ако Шестопръстият след преживяното сътресение бързо влезе в нормата, то със Затворника започна да става нещо нередно. Сякаш депресията на Шестопръстия се прехвърли върху него, и с всеки час той ставаше все по- затворен.

Веднъж той каза:

— Знаеш ли, ако не излезе нищо, аз ще отида заедно с всички в Цех номер едно.

Шестопръстият понечи да отвори уста, но Затворникът го спря:

— А тъй като навярно нищо няма да излезе, това може да се смята за решено.

Шестопръстият изведнъж разбра: това, което току-що се канеше да каже, бе напълно излишно. Той не можеше да промени чуждото решение, а можеше само да изрази своята привързаност към Затворника — каквото и да кажеше, смисълът би бил именно такъв. По-рано той навярно не би се сдържал от маса ненужно бърборене, но напоследък нещо в него се измени. И в отговор просто кимна с глава, дръпна се настрани и потъна в размишления. Скоро се върна и каза:

— Аз също ще дойда заедно с теб.

— Не — каза Затворникът, — в никакъв случай не трябва да правиш това. Сега знаеш почти всичко, което знам аз. И непременно си длъжен да останеш да живееш и да си намериш ученик. Може би поне той ще се доближи до умението да лети.