Виктор Пелевин - Затворникът и Шестопръстият

— Значи искаш да остана сам? — раздразнено попита Шестопръстият. — С това стадо?

И той посочи паството, проснало се на земята от самото начало на беседата на пророците: еднаквите треперещи изнемощели тела закриваха почти цялото видимо пространство.

— Те не са стадо — каза Затворникът, — те повече приличат на деца.

— На умствено изостанали деца — добави Шестопръстият. — При това с маса вродени пороци.

Затворникът с усмивка погледна краката му.

— Интересно, помниш ли какъв беше самият ти преди нашата среща?

Шестопръстият се замисли и се смути.

— Не — каза накрая той, — не помня. Честна дума, не помня.

— Добре — каза Затворникът, — постъпи както знаеш.

С това разговорът приключи.

Дните, останали до края, летяха бързо. Веднъж сутринта, когато паството все още отваряше очи, Затворникът и Шестопръстият забелязаха, че зелената врата, която до вчера им се струваше толкова далечна, е надвиснала над самата Стена на Света. Те се спогледаха в очите и Затворникът каза:

— Днес ще направим последния си опит. Последен, защото утре вече няма да има кой да го направи. Ръцете ни са израснали така, че не можем дори да ги размахаме във въздуха — краката не ни удържат. Затова сега ще отидем до Стената на Света, за да не ни пречи тази глъчка, а оттам ще се опитаме да се пренесем на купола на хранилката-поилка. Ако не ни се удаде, тогава ще се сбогуваме със света.

— Как се прави това? — по навик попита Шестопръстият.

Затворникът го погледна с учудване.

— Откъде да знам как се прави — каза той.

На паството бе казано, че пророците отиват да общуват с боговете. Скоро Затворникът и Шестопръстият бяха вече до Стената на Света, където седнаха, опирайки гърбове на нея.

— Помни — каза Затворникът, — трябва да си представиш, че вече си там, и тогава…

Шестопръстият затвори очи, съсредоточи цялото си внимание върху ръцете и започна да мисли за гумения маркуч, свързан с покрива на хранилката- поилка. Постепенно той изпадна в транс, и се появи ясното усещане, че този маркуч се намира съвсем близо до него — на една опъната ръка разстояние. По-рано, щом си представеше, че вече е попаднал там, където искаше да долети, Шестопръстият бързаше да отвори очи, и винаги се оказваше, че стои точно където и преди. Но днес той реши да изпробва нещо ново. „Ако бавно събирам ръце — помисли той — така, че маркучът да се окаже между тях, тогава какво?“ Внимателно, стараейки се да запази постигнатата увереност, че маркучът е съвсем близо, той започна да сближава ръце. И когато те, събирайки се на мястото, където преди това нямаше нищо, се докоснаха до маркуча, той не издържа и с все сила извика:

— Стана! — и отвори очи.

— Тихо, глупако — каза стоящият пред него Затворник, чийто крак той стискаше. — Гледай.

Шестопръстият скочи на крака и се обърна. Вратата на Цех номер едно беше разтворена и нейната рамка бавно плуваше отстрани и отгоре.

— Край — каза Затворникът. — Да се връщаме.

По обратния път не казаха нито дума. Лентата на транспортьора се движеше със същата скорост, с която вървяха Затворникът и Шестопръстият, само че в обратна посока, и затова през целия път входът на Цех номер едно беше там, където се намираха те. А когато стигнаха да почетните си места до хранилката-поилка, входът ги изпревари и заплува нататък.

Затворникът повика при себе си някой от паството.

— Слушай — каза той. — Само по-спокойно! Иди и кажи на останалите, че настъпи Великият Съд. Виждаш ли как потъмня небето?

— А какво да правим сега? — попита онзи с надежда.

— Всички да седнат на земята и да направят ето така — каза Затворникът и закри очи с ръцете си. — Не гледайте, иначе не гарантираме нищо. И стойте тихо.

Отначало все пак се вдигна врява. Но тя бързо утихна — всички седнаха на земята и направиха така, както заповяда Затворникът.

— Е, какво — каза Шестопръстият, — да се сбогуваме със света?

— Давай — отвърна Затворникът, — ти си първи.

Шестопръстият стана, огледа се настрани, въздъхна и седна на мястото си.

— Това ли е? — попита Затворникът.

Шестопръстият кимна.

— Сега съм аз — каза, надигайки се, Затворникът, вдигна глава и закрещя с всички сили: — Свят! Сбогом!

— Ух, че се разкудкудякал, — каза един гръмовен глас. — Този ли е?

— Не — отвърна друг глас. — До него.

Над Стената на Света се появиха две огромни лица. Това бяха боговете.

— Ей че боклук — съкрушено забеляза първото лице. — Не знам какво да правим с тях. Ами те всички са полумъртви.