— Не. Аз винаги съм спокоен. Просто това е най-доброто, което имам в себе си, и когато онова, което обичам, идва при мен, аз го посрещам със своето спокойствие.
— А как мислиш, кое е най-доброто в мен?
— В теб? Изглежда, когато мълчиш някъде в ъгъла и не се виждаш никакъв.
— Наистина ли?
— Не знам. Ако говоря сериозно, можеш да разбереш кое е най-доброто в теб, като видиш с какво посрещаш това, което си обикнал. Какво чувстваше, когато мислеше за онзи, който ти помаха с ръка?
— Печал.
— Ето, значи най-доброто в теб е твоята печал, и ти винаги ще посрещаш с нея това, което обичаш.
Затворникът се огледа и се вслуша в нещо.
— Искаш ли да погледнеш боговете? — неочаквано попита той.
— Само, моля те, не сега — изплашено отвърна Шестопръстият.
— Не се бой. Те са тъпи. Гледай, ето ги там.
По прохода покрай конвейера бързо вървяха две огромни същества — те бяха толкова големи, че главите им се губеха някъде в полумрака под тавана. След тях крачеше още едно подобно същество, само че по-ниско и по-дебело — то носеше в ръката си съд във формата на пресечен конус, обърнат с тясната си част към земята. Първите две спряха недалеч от мястото, където седяха Затворникът и Шестопръстият, и започнаха да издават ниски боботещи звуци („Говорят“, — досети се Шестопръстият), а третото се приближи до стената, постави съда на пода, натопи в него прът с четина на края и прокара по мръсносивата стена свежа мръсносива линия. Замириса на нещо странно.
— Слушай — едва чуто прошепна Шестопръстият, — ти казваше, че знаеш езика им. Какво си говорят?
— Тези двамата ли? Ей сега. Първият казва: „Ще я изям“. А вторият казва: „Повече не се приближавай до Дунка“.
— А какво е това „Дунка“?
— Област от света някаква.
— Аха… А първият какво иска да изяде?
— Дунка, естествено — след като помисли, отговори Затворникът.
— Че как ще изяде област от света?
— Нали затова са богове.
— А тази, дебелата, какво говори?
— Тя не говори, а пее. За това, че след смъртта си иска да стане върба. Любимата ми божествена песен, между другото. Някога ще ти я изпея. Жалко само, че не знам какво е върба.
— Нима боговете умират?
— Разбира се. Това е основното им занимание.
Двамата продължиха нататък. „Какво величие!“ — потресен си мислеше Шестопръстият. Тежките крачки на боговете и ниските им гласове стихнаха; настъпи тишина. Вятърът въртеше праха над фаянсовите плочки на пода, и на Шестопръстия му се стори, че той гледа от невъобразимо висока планина към прострялата се долу странна каменна пустиня, над която милиони години става едно и също: носи се вятърът, и с него летят остатъци от нечии животи, изглеждащи отдалеч като сламки, хартийки, тресчици или нещо друго. „Някога — мислеше Шестопръстият — някой друг ще гледа оттук надолу и ще си помисли за мен, без да знае, че мисли за мен. Така, както аз сега мисля за някого, който е чувствал същото, каквото и аз, Бог знае кога. Във всеки ден има точка, която го скрепя с миналото и бъдещето. Колко е печален този свят…“
— Но в него има нещо, което оправдава и най-тъжния живот, — каза изведнъж Затворникът.
„Да стана след смъртта върба-а-а“ — протяжно и тихо пееше дебелата богиня до кофата с боята; Шестопръстият, положил глава на лакътя си, усещаше печал, а Затворникът беше напълно спокоен и гледаше в празното пространство сякаш над хиляди невидими глави.
За времето, докато Шестопръстият се занимаваше с гайките, цели десет свята преминаха в Цех номер едно. Нещо скърцаше и почукваше зад зелената врата, нещо ставаше там, и само като си помислеше за това, Шестопръстият се покриваше със студена пот и започваше да се тресе — но именно това му придаваше сила. Ръцете му забележимо се удължиха и усилиха — сега те бяха точно такива, както и на Затворника. Но това засега не водеше до нищо. Единственото, което знаеше Затворникът, бе, че полетът се осъществява с помощта на ръцете, а какво точно представлява той не беше ясно. Затворникът смяташе, че това е особен способ за мигновено придвижване в пространството, при който трябва да си представиш мястото, където искаш да попаднеш, а после да дадеш на ръцете мислена команда да пренесат там цялото тяло. Той прекарваше цели дни в съзерцание, опитвайки да се пренесе поне на няколко крачки, но нищо не излизаше.
— Навярно — казваше той на Шестопръстия — ръцете ни още не са достатъчно силни. Трябва да продължаваме.
Веднъж, когато Затворникът и Шестопръстият седяха в купчината парцали между сандъците и се вглеждаха в същността на нещата, се случи крайно неприятно събитие. Наоколо леко притъмня, и когато Шестопръстият отвори очи, пред него се показа огромното небръснато лице на някакъв бог.
Читать дальше