Виктор Пелевин: Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

Беше твърдо и го заболя — падна на някакви студени квадратни кафяви плочи. Те се простираха до хоризонта и Шестопръстия за пръв път в живота си разбра какво значи „безкрайност“.

— Какво е това? — попита той.

— Плочки — отговори Затворника, макар това да не значеше нищо, и смени темата: — Скоро ще се стъмни, а трябва да отидем чак ей там. Част от пътя ще минем на тъмно.

Изглеждаше загрижен. Шестопръстия погледна напред и видя далечни кубични скали; бяха нежножълти (Затворника каза, че се казвали „сандъци“) и бяха много, и между тях се виждаха празни пространства, затрупани с купища свежи трици и талаш. Отдалече приличаха на пейзаж от забравен детски сън.

— Хайде — каза Затворника и бързо тръгна натам.

— А бе — попита Шестопръстия, краката му се плъзгаха по плочките — ти как разбираш кога ще се стъмни?

— По часовника — отговори Затворника. — Ей онова небесно тяло над нас и вдясно, онова с черните чертички.

Шестопръстия го видя — беше го виждал и преди, но точно това светило никога не беше привличало вниманието му.

— Когато двете дълги черни черти застанат в определено положение — друг път ще ти обясня какво точно, — светлината гасне — каза Затворника. — Ей сега ще изгасне. Брой до десет.

— Едно, две… — почна Шестопръстия и изведнъж стана тъмно.

— Върви зад мен — каза Затворника. — Иначе ще се изгубиш.

Можеше и да не го казва — Шестопръстия направо му дишаше във врата. Единствената останала светлина във вселената беше един жълтеникав лъч, който се процеждаше изпод зелената врата на Първи цех. Мястото, към което вървяха, беше съвсем близо до вратата, но според Затворника беше най-безопасното.

Виждаше се само бледият жълтеникав лъч и няколко плочки под краката им. Шестопръстия изпадна в някакво странно състояние. Струваше му се, че тъмнината ги притиска също както преди малко ги притискаше тълпата. Отвсякъде лъхаше на опасност — Шестопръстия я усещаше с кожата си като силно студено течение. Когато страхът ставаше съвсем непоносим, той вдигаше очи от плочките, поглеждаше светлината отпред и си спомняше социума — отдалече той изглеждаше почти така. Представяше си, че вървят през царството на някакви огнени духове и тъкмо да го каже на Затворника, когато той внезапно спря, вдигна ръка и каза:

— Тихо! Плъхове. Вдясно от нас.

Нямаше къде да избягат — бяха в безкрайността на плочките, а светлината беше много далече. Затворника приклекна в странна поза и каза на Шестопръстия да се скрие зад него — той го направи веднага и с огромно желание.

Отначало не виждаше нищо, а после по-скоро усети, отколкото видя движението на някакво голямо и бързо тяло в мрака. Тялото спря точно на границата на видимостта.

— Чака — тихо каза Затворника. — Чака какво ще направим. Една крачка да направим и ще се хвърли върху нас.

— Точно така, ще се хвърля — обади се плъхът и излезе от мрака. — Като въплъщение на злобата и яростта. Като истинска рожба на мрака.

— Ух — въздъхна Затворника. — Ти ли си, Едноочко? Помислих си, че наистина сме загазили. Запознай се с приятеля ми.

Шестопръстия недоверчиво огледа умната издължена муцунка с дълги мустаци и над тях — две очи като мъниста.

— Едноочко — каза плъхът и махна с неприлично голата си опашка.

— Шестопръстия — представи се Шестопръстия и попита: — Защо се казваш Едноочко, като си имаш две очи?

— Защото ми се отвори третото — каза Едноочко, — а то е едно. В известен смисъл всички, на които им се е отворило третото око, са еднооки.

— Какво значи да ти се… — почна Шестопръстия, но Затворника го прекъсна и любезно предложи на Едноочко:

— Дали да не се разходим до ей онези сандъци? Нощем е доста скучно, ако няма с кого да си поговориш.

Шестопръстия се обиди.

— Ами да се разходим — каза Едноочко, плъзна се покрай Шестопръстия (той чак сега видя огромното му мускулесто тяло) и забърза напред заедно със Затворника. Шестопръстия едва ги догонваше, гледаше лапите на Едноочко и мускулите му и си мислеше какъв ли щеше да е краят на тази среща, ако Едноочко не беше стар приятел на Затворника — и внимаваше да не настъпи плъха по опашката. Изглежда наистина бяха стари приятели, ако се съдеше по това как си приказваха — приличаше на продължение на някакъв стар спор.

— Свобода! Господи, какво значи свобода! — смееше се Едноочко. — Да бягаш обезумял из комбината, за да се отървеш за пореден път от ножа! Това ли е свобода?

— Пак подменяш тезата — отговори Затворника. — Това е само търсенето на свободата. Никога няма да се съглася с твоята инфернална картина на света. Предполагам, че мислиш така, защото се чувстваш чужд в тази създадена за нас вселена.