Виктор Пелевин - Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

— Печал.

— Значи най-хубавото у тебе е твоята печал. И винаги ще посрещаш с нея всичко, което обичаш.

Затворника се огледа, вслуша се в нещо и после попита:

— Искаш ли да видиш боговете?

— Нека да не е сега — уплашено отговори Шестопръстия.

— Не бой се де. Те са глупави и изобщо не са страшни. Ето, виж ги.

По прохода покрай конвейера бързо вървяха две огромни същества — бяха толкова големи, че главите им се губеха в полумрака под тавана. След тях вървеше още едно същество, което приличаше на тях, само че беше по-ниско и по-дебело — носеше някакъв съд, приличащ на пресечен конус (по-тясната му част беше към земята). Първите двама спряха близо до мястото, където се криеха Затворника и Шестопръстия и започнаха да издават някакви ниски отекващи звуци. („Говорят“ — сети се Шестопръстия), а третото същество отиде до стената, остави пресечения конус на пода, мушна в него един прът с нещо четинесто на върха и прокара по мръсносивата стена мокра мръсносива линия. Замириса на нещо странно.

— Ти нали каза, че знаеш езика им — прошепна Шестопръстия едва чуто. — За какво си говорят?

— Тези двамата ли? Един момент. Единият казва: „Ще я излапам тая Дунка“. А другият: „Да не си я пипнал“.

— Какво е това Дунка?

— Някаква световна област най-вероятно.

— И… и първият иска да я излапа?

— Май да — каза Затворника, след като помисли малко.

— Как така ще излапа световна област?

— Не знам. Те нали са богове — всичко могат.

— А това дебелото какво казва?

— Нищо не казва, то пее. Че след смъртта искало да стане върбичка. Това, между другото, е любимата ми божествена песен. Жалко само, че не знам какво е това върбичка.

— Че боговете умират ли?

— Естествено. Това е основното им занимание.

Двамата отминаха. „Какво величие!“ — потресено си помисли Шестопръстия. Тежките стъпки на боговете и боботещите им гласове заглъхнаха; настъпи тишина. Течението въртеше прахта над плочките на пода и на Шестопръстия му се струваше, че гледа от някаква невъобразимо висока планина някаква странна каменна пустиня там долу, пустиня, в която милиони години става едно и също: вее вятър и носи остатъците от нечии животи, които отдалече изглеждат като сламчици, като тресчици или нещо такова. „Някога — мислеше си Шестопръстия — някой друг ще гледа оттук надолу и ще си мисли за мен, без да знае, че мисли за мен. Също както аз сега мисля за някой, който е чувствал същото като мен един Господ знае кога. Във всеки ден има точка, която го прикрепва към миналото и бъдещето. Колко е печален този свят…“

— Но в него има и нещо такова, което оправдава и най-тъжния живот — каза Затворника.

„И ще умрааа и ще стана върбичкааа“ — тихичко пееше дебелото божествено същество с кофата с боята; Шестопръстия беше отпуснал глава на лакътя си и беше тъжен, а Затворника беше съвсем спокоен и гледаше в нищото сякаш над хиляди невидими глави.

Докато Шестопръстия тренираше с гайките, в Първи цех влязоха цели девет свята. Зад зелената врата нещо скърцаше и тропаше, ставаше нещо, и щом си помислеше за него, Шестопръстия се обливаше в студена пот и почваше цял да трепери — но пък тъкмо това му даваше сили. Ръцете му се издължиха и станаха силни — вече бяха същите като на Затворника. Но засега това не беше довело до нищо. Единственото, което знаеше Затворника, беше, че летенето се прави с ръцете, но какво е то — това не знаеше. Смяташе, че това е особен начин на мигновено преместване в пространството, при който трябва да си представиш мястото, където искаш да попаднеш, а после да заповядаш мислено на ръцете си да пренесат тялото ти там. Той по цели дни клечеше и съзерцаваше, като се мъчеше да се премести поне на няколко крачки, но не се получаваше нищо.

— Сигурно ръцете ни още не са достатъчно заякнали — казваше на Шестопръстия. — Трябва да продължаваме.

Веднъж, докато двамата се бяха сгушили в парцалите между сандъците и се бяха съсредоточили върху същността на нещата, стана нещо много неприятно. Първо стана мъничко по-тъмно, а когато Шестопръстия отвори очи, видя огромното небръснато лице на някакъв бог.

— Гледай ги къде са се наврели — каза лицето, а после две огромни мръсни ръце хванаха и Затворника, и Шестопръстия, измъкнаха ги от убежището им, пренесоха ги с невероятна скорост през огромни пространства и ги хвърлиха в един от световете, които вече наближаваха Първи цех. Отначало двамата се отнесоха към това съвсем спокойно, дори с известна доза ирония — отидоха до Стената на света и почнаха да си правят убежища за душата, — но богът внезапно се върна, вдигна Шестопръстия, огледа го внимателно, цъкна учудено с език, а после залепи на крака му парче синя лента и го пусна. След няколко минути дойдоха няколко богове наведнъж, хванаха Шестопръстия и почнаха да го разглеждат, като охкаха и ахкаха.