Виктор Пелевин - Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

— Ние плъховете пък вярваме, че е създадена за нас. Не че съм съгласен. Правият си ти, но не съвсем и не за най-важното. Казваш, че тази вселена е създадена за вас. Но не си прав — тя е създадена заради вас, но не за вас. Разбираш ли?

Затворника наведе глава и известно време крачеше мълчаливо.

— Нищо де — каза Едноочко. — Аз всъщност дойдох да се сбогувам. Мислех, че ще закъснееш и няма да се видим, но все пак се срещнахме. Утре заминавам.

— Къде?

— Отвъд всичко познато. По една от старите дупки излязох в една бетонна тръба и стигнах толкова далече, че дори не мога да го опиша. Срещнах няколко други плъха и те ми казаха, че тръбата слизала още по-надолу и там, на самото дъно, излизала в друга вселена, където живеели само мъжки богове в еднакви зелени дрехи. И правели нещо сложно с някакви огромни идоли, поставени в гигантски шахти.

Едноочко спря, после каза:

— Оттук съм надясно. — И добави: — А пък храната там била нещо невероятно. И цялата тази вселена можела да се побере в една от шахтите там. Искаш ли да дойдеш?

— Не — отговори Затворника. — Нашият път не е надолу.

И погледна Шестопръстия, сякаш за пръв път през целия разговор си спомни за него.

— Е — каза Едноочко, — тогава ти пожелавам успех, по какъвто и път да поемеш. Сбогом.

После кимна на Шестопръстия и изчезна в мрака също така внезапно, както се беше появил.

Затворника и Шестопръстия продължиха пътя си в мълчание. Стигнаха до сандъците, минаха през няколко купчини талаш и накрая се добраха до целта си — слабо осветена от лъча изпод вратата на Първи цех вдлъбнатина, в която имаше няколко меки парцала. До нея, точно до стената, имаше някаква огромна конструкция от метални ребра, за която Затворника каза, че навремето била толкова гореща, че не можело да се приближиш до нея. Очевидно беше в лошо настроение — започна да рови в парцалите, за да се намести, и Шестопръстия реши да не го пита за нищо, още повече че и на него му се спеше. Зарови се надве-натри в парцалите и се унесе.

Събуди го далечно скърцане, удари на стомана по дърво и писъци, пълни с такава безнадеждност, че той веднага скочи и попита:

— Какво става?

— Светът ти минава през решителния етап — отговори Затворника.

— ???

— През смъртта — каза само Затворника, обърна се, заметна се с един парцал и пак заспа.

Когато се събуди, Затворника погледна Шестопръстия — той трепереше и плачеше, — изхъмка и почна да рови в парцалите. Извади десет еднакви железни шестоъгълни неща и каза:

— Виж.

— Какво са това? — попита Шестопръстия.

— Боговете им казват гайки.

Шестопръстия понечи да каже нещо, но махна с ръка и пак се разрева.

— Какво ти става? — попита го Затворника.

— Всички умряха — изхлипа Шестопръстия. — Всички…

— И какво толкова? — каза Затворника. — Ти също ще умреш. И — уверявам те — и ти, и те ще сте мъртви еднакво дълго.

— Да, ама ми е мъчно.

— За кого по-точно? За старата майка ли?

— Помниш ли как ни хвърлиха от стената? — попита Шестопръстия. — И как ни казаха да замижим. Пък аз им махнах и някой също ми махна. И като си помисля, че и той е умрял… И че заедно с него е умряло и онова, което го накара да направи това…

— Да — каза Затворника, — това наистина е много тъжно.

И настъпи тишина, нарушавана единствено от механичните звуци изпод зелената врата, зад която беше изчезнала родината на Шестопръстия.

— Кажи ми — попита Шестопръстия, след като се наплака — какво става след смъртта?

— Трудно е да се обясни — отговори Затворника. — Имал съм много видения по този въпрос, но не знам доколко може да се разчита на тях.

— Кажи ми де!

— След смъртта обикновено попадаме в ада. Изчислил съм около петдесет неща, които ни се случват там. Понякога мъртвите биват разсичани на части и ги пържат на огромни тигани. Понякога ни пекат цели в железни стаи със стъклени врати — вътре пламти син огън или има нажежени до бяло метални пръчки. Понякога ни варят в гигантски шарени тенджери. А понякога пък ни замразяват и ставаме като парчета лед. Това е — и хич не е хубаво.

— А кой го прави?

— Как кой? Боговете.

— И защо?

— Виждаш ли, те ни ядат.

Шестопръстия трепна, после погледна треперещите си крака.

— Най-много обичат краката ни — каза Затворника. — Е, и ръцете също. И точно за тях искам да поговорим. Вдигни ги.

Шестопръстия си вдигна ръцете — бяха тънки и безсилни, направо жалки.

— Много отдавна — каза Затворника — те са ни служили за летене. Но после всичко се е променило.