Виктор Пелевин: Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

— Какво е летене?

— Никой не знае. Единственото, което се знае, е, че трябва да имаш силни ръце. Много по-силни от твоите и дори от моите. Затова искам да те науча на едно упражнение. Дай две гайки!

Шестопръстия едва успя да добута двете тежки железни неща до краката на Затворника.

— Добре. Сега си пъхни ръцете в дупките.

Шестопръстия го направи.

— А сега вдигай ръце настрани и ги спускай… ето така.

След минута Шестопръстия капна.

— Не мога повече — каза той, отпусна ръце и гайките изтропаха на пода.

— Виж ме сега мене — каза Затворника и наниза на двете си ръце по пет гайки. После вдигна ръце встрани и ги задържа така, без изобщо да показва признаци на умора. — Е?

— Голяма работа си — въздъхна Шестопръстия. — Но защо не си мърдаш ръцете?

— В определен момент в това упражнение се наблюдава известна трудност. С времето ще разбереш какво имам предвид — каза Затворника.

— А сигурен ли си, че така може да се научим на летене?

— Не съм. Напротив — подозирам, че това е безполезно.

— Тогава защо да го правим?

— Как да ти кажа… Просто знам много неща и едно от тях е следното — ако стане тъмно и виждаш дори и най-малката светлинка, трябва да вървиш към нея, вместо да мислиш има ли смисъл да го правиш или няма. Може наистина да няма смисъл, но пък в това да седиш на тъмно има още по-малко смисъл. Разбираш ли разликата?

Шестопръстия не отговори.

— Ние сме живи дотогава, докато имаме надежда — продължи Затворника. — Ако си я изгубил, в никакъв случай не си позволявай да се сетиш за това. И тогава нещо може да се промени. Но не бива да се надяваш да се промени, нали разбираш.

Шестопръстия се ядоса и каза:

— Звучи чудесно. Но какво означава това реално?

— Специално за тебе реално това означава, че всеки ден ще вдигаш тези гайки, докато не станеш силен като мен.

— Не може ли да правя нещо друго?

— Може — каза Затворника. — Можеш да се готвиш за решителния етап. Но ще си го правиш сам.

— А бе, Затворник, като знаеш всичко, я ми кажи какво е това любов?

— Ти къде си я чул тази дума?

— Когато ме изгониха от социума, някой ме попита обичам ли каквото трябва. И аз казах, че не знам.

— Ясно. Не знам дали ще мога да ти обясня. Но ще ти дам един пример. Представи си, че си паднал във водата и се давиш. Представи ли си?

— Аха.

— А сега си представи, че за миг си си подал главата отгоре, видял си светлините, поел си си дъх и си успял да се хванеш за нещо. И си го сграбчил и го стискаш. Та значи ако приемем, че цял живот се давиш — а то си е така, — то любовта е онова, което ти помага да си държиш главата над водата.

— Това за любовта към което трябва ли е?

— Няма значение. Макар че онова, което трябва, можем да го обичаме и под водата. Независимо какво е. Няма значение за какво ще се хванеш — стига да издържи. Най-лошото е, ако се хванеш за някого — понеже той може и да си дръпне ръката, нали разбираш. А иначе казано, любовта е онова, поради което всеки се намира там, където е. С изключение на мъртвите… Макар че…

— Мисля, че никога не съм обичал нищо — каза Шестопръстия.

— Напротив, обичал си. Помниш ли как рева цял ден за онзи, който ти бил махнал, когато ни хвърляха от стената? Това е то любовта. Защото ти не знаеш защо го е направил. Може да си е мислил, че ти се подиграва — и лично аз си мисля, че е било точно така. Тоест ти се държа абсолютно глупаво, но съвсем правилно. Любовта дава смисъл на нещата, които правим, въпреки че този смисъл не съществува.

— Значи любовта ни лъже, така ли? Излиза, че тя е нещо като сън?

— Не. Любовта е нещо като любов, а сънят си е сън. Всичко, което правим, го правим единствено от любов. Иначе щяхме просто да клекнем и да завием от ужас. Или от отвращение.

— Но нали мнозина правят разни неща и без любов.

— Зарежи ги. Те нищо не правят.

— А ти обичаш ли нещо?

— Разбира се.

— Какво?

— Не знам. Нещо, което понякога идва при мен. Понякога мисъл, понякога гайки, понякога сънища. Важното е, че винаги го познавам, когато идва, каквото и да е, и го посрещам с най-хубавото, което имам.

— С какво?

— С това, че се успокоявам.

— А през останалото време неспокоен ли си?

— Не. Аз винаги съм спокоен. Просто това е най-хубавото, което имам, и когато онова, което обичам, дойде, го посрещам със спокойствието си.

— А как мислиш — кое е най-хубавото у мен?

— У тебе ли? Може би когато си мълчиш и кротуваш.

— Сериозно?

— Не знам. Но ако ще говорим сериозно, можеш да разбереш кое е най-хубавото у теб по това как приемаш това, което си обикнал. Какво почувства, когато мислеше за онзи, който ти е махал?