Виктор Пелевин - Принцът от Госплан

По коридора бяга мъничка фигурка. Нарисувана е с голяма любов, дори леко сантиментално. Ако се натисне клавиша „Up“, тя ще подскочи нагоре, ще се изпъне, ще увисне за секунда във въздуха и ще се опита да хване нещо над главата си. Ако се натисне „Down“, тя ще приседне и ще се опита да вдигне нещо от земята под краката си. Ако се натисне „Right“, ще побегне надясно. Ако се натисне „Left“ — наляво. Изобщо, тя може да се управлява с много клавиши, но тези четири са основните.

Проходът, по който бяга фигурката, се изменя. През повечето време той е нещо подобно на каменен тунел, но понякога се превръща в удивителна по своята красота галерия с ивица от източни орнаменти по стените и високи тесни прозорци. По стените горят факли, а в задънените коридори и на несигурните мостчета над дълбоките каменни шахти стоят врагове с извадени мечове — с тях фигурката може да се сражава, ако се натиска клавиша „Shift“. Ако се натискат някои клавиши едновременно с други, фигурката може да подскача и да се повдига, да виси, клатейки се, на ръба, и дори може да прескача със засилка каменните кладенци, от дъното на които стърчат остри шипове. Играта има много нива, от долните може да се минава нагоре, а от горните да се пропада надолу — при това се променят коридорите, изменят се капаните, по друг начин изглеждат съдовете, от които фигурката пие, за да възстанови жизнените си сили, но всичко си остава както преди — фигурката бяга между каменни плочи, факли, черепи на пода и рисунки на стените. Целта на играта е да се стигне до последното ниво, където чака принцесата, но за това е нужно да посветиш на играта много време. Всъщност за да постигнеш успех в играта, трябва да забравиш, че натискаш клавишите, и самият ти да станеш тази фигурка — чак тогава тя ще придобие степен на ловкост, необходима, за да се бие с меча, да се промъква през щракащите в тесните каменни коридори разрезвачки, да прескача дупките в пода и да бяга по срутващите се надолу плочи, всяка от които е способна да задържи тежестта на тялото само секунда, макар че фигурката няма никакво тяло и още повече тежест, както такава нямат, ако се замисли човек, и срутващите се плочи, колкото и убедителен да изглежда издаваният от тях при падането трясък.

Принцът бягаше по каменния корниз; трябваше да успее да се промъкне под желязната решетка преди тя да се спусне, защото зад нея стоеше стомна с тясно гърло, а той почти нямаше сили: назад бяха останали два кладенеца с шипове, а и скокът от втория етаж на осеяния с каменни отломъци под също не струваше малко. Саша натисна „Right“ и веднага след него „Down“, и принцът по някакво чудо се промъкна под решетката, спуснала се вече почти наполовина. Картината на екрана се смени, но вместо стомна на мостчето отпред стоеше едър воин с тюрбан и хипнотизиращо гледаше Саша.

— Лапин! — раздаде се отзад отвратително познат глас, и дъхът на Саша спря, макар да нямаше абсолютно никакъв обективен повод за страх.

— Да, Борис Григориевич?

— Ела при мен.

Кабинетът на Борис Григориевич всъщност не бе никакъв кабинет, а просто част от стаята, оградена от няколко невисоки шкафа, и когато Борис Григориевич се разхождаше из своята територия, над повърхността на шкафовете се виждаше само плешивото му теме, заради което на Саша понякога му се струваше, че седи клекнал до билярдна маса и наблюдава движението на единствената останала топка, частично скрита от борда. Следобед Борис Григориевич обикновено попадаше в някоя дупка, а сутрин, в златното време, през по-голямата му част отскачаше от бордовете, при което ролята на кий играеше телефонът, чийто звън караше полусферата с цвят на слонова кост над затрупаната с хартии повърхност на шкафа за известно време да се движи по-бързо.

Саша ненавиждаше Борис Григориевич с онази особено продължителна и спокойна ненавист, която е позната само на живеещите при жесток стопанин сиамски котки и на четящите Оруел съветски инженери. Саша бе прочел целия Оруел в института, още когато беше забранен, и оттогава всеки ден намираше куп поводи, за да се усмихне криво и да поклати глава. Ето и сега, минавайки през прохода между двата шкафа, той криво се усмихна на предстоящия разговор.

Борис Григориевич стоеше до прозореца и замирайки продължително на всяко междинно положение, отработваше удара „полет на лястовица“, при това не с бамбукова пръчка, както съвсем неотдавна, когато започна да усвоява играта „Будокан“, а с истински самурайски меч. Днес той беше с ловджийска дреха от зелен атлаз, под която се виждаше измачкано кимоно от шарена тъкан синобу. Когато Саша влезе, той грижливо постави меча на перваза на прозореца, седна на табуретката и посочи съседната. Саша седна на нея и отмести погледа си върху плаката на фирмата „Хонда“, мотоциклетист с високи кожени ботуши, който втора година правеше вираж на стената на шкафа вдясно от Борис Григориевич. Борис Григориевич положи длан на своето „AT“ — същото като това на Саша, само че с диск от осемдесет мегабайта — и затвори очи, размишлявайки как да построи беседата.