Виктор Пелевин - Принцът от Госплан

Зад стъклото се мярнаха колоните на станцията; влакът спря. Саша позволи на тълпата да го подхване и бавно се понесе към ескалаторите. Работеха два от тях; Саша се отклони в тази част на тълпата, която се движеше към десния. През главата му потекоха бавните и обичайни за втората половина на деня мрачни мисли за живота.

„Сега ми се струва — мислеше си той, — че нищо по-лошо от това, което става с мен, не може да се случи. Обаче ще мине някой и друг етап, и именно за сегашните дни ще започна да съжалявам. И ще ми се струва, че съм държал нещо в ръцете си, без сам да разбирам какво — държал, държал и изхвърлил. Господи, колко ли гадно трябва да стане после, за да мога да съжалявам за това, което става сега… И кое е най-интересното — от една страна става все по-безсмислено и по-лошо да се живее, а от друга — абсолютно нищо в живота не се изменя. На какво се надявам? И защо всяка сутрин ставам и тръгвам нанякъде? Че нали съм лош инженер, много лош. И за таласъм не ставам, и скоро ще ме хванат и ще ме изхвърлят, и ще са напълно прави…“

Изведнъж Саша застина — до него достигна познато дрънчене. Той вдигна глава и видя на съседния ескалатор включена разрезвачка. В първия момент уплахата му бе толкова силна, че Саша дори не съобрази, че няма никаква опасност за него. После, след като съобрази, той така силно каза „Ох!“, че от съседния ескалатор го погледна същата тази жена с вързопите, която привлече вниманието му във вагона. Тя премина през разрезвачката, гледайки към Саша, и дори не се досещаше какво щеше да се случи, ако той беше на нейното място. Погледът й бе неприятен на Саша и той се обърна на другата страна.

Следващата разрезвачка стоеше до входа на метрото и Саша я премина без всякакъв труд. Но от стомната, стояща зад нея, той не се осмели да пие — тя бе някак подозрителна, с орнамент от триъгълници. Веднъж Саша пи от една такава и после две седмици беше в болнични. Усетът му подсказваше, че някъде наблизо трябва да има още една стомна, и Саша реши да я потърси. Вниманието му бе привлечено от бръснарницата от другата страна на улицата: две от буквите над нея не светеха и Саша бе сигурен, че това означава нещо.

Вътре имаше малко помещение, където клиентите изчакваха реда си — сега то бе напълно празно, и това беше втората странност. Саша обиколи стаята, помръдна креслата (в края на миналата година той седна на един стол в коридора на военното окръжие, където пропадна от трето ниво, и неочаквано отгоре се спусна въжена стълба, по която той благополучно се изкатери в двумесечна командировка), подскочи върху масичката с вестници (понякога те управляваха завъртащи се части от стената), и дори подръпна куките на закачалката. Всичко беше напразно. Тогава той реши да провери тавана, отново се качи на масичката и подскочи от нея нагоре, вдигайки ръце над главата си. Таванът се оказа обикновен, а масичката — много неустойчива: два от краката й се пречупиха наведнъж, и Саша с протегнати ръце се вряза в цветната снимка на някакъв усмихнат риж дебил, висяща на стената.

И изведнъж в пода със скърцане се отвори люк, в който блесна медното гърло на стомната, стояща на каменния под два метра надолу. Саша скочи на каменната площадка и люкът над главата му се затвори; той се огледа и видя от другата страна на коридора блед мустакат воин с червена чалма с перо; воинът хвърляше на пода две кръстосани сенки, тъй като зад гърба му димяха два факела от двете страни на високата резбована врата с черна табела: „ГОСПЛАН НА СССР“.

„Я виж ти — помисли Саша, извади меча и се хвърли срещу воина, оголил кривия си ятаган, — а аз, глупакът, досега все се возех с тролейбуса.“

— Итакин? — попита с женски глас телефонът. — Обядва. Вие се качете, почакайте го. Вие ли трябваше да донесете от Госснаб програмни продукти?

— Аз — отвърна Саша, — само че по-добре също да отида до столовата.

— Знаете ли как да стигнете до нас? Шестстотин и двайсета стая, от асансьорите наляво по коридора.

— Ще се оправя — каза Саша.

В столовата бе шумно и многолюдно. Саша се разходи между масите, търсейки приятеля си, но той не се виждаше. Тогава Саша застана на опашката. Пред него стояха двама Дарт Вейдъровци от първи отдел — те дишаха шумно, със свистене, и с механични гласове обсъждаха някаква статия — дали от „Огоньок“, дали от Наказателния кодекс; заради неестествения им говор бе много трудно да се разбере каквото и да било. Първият Дарт Вейдър взе на подноса си две чинии със зеле, а вторият — борщ и чай (в Госплан, разбира се, вече не хранеха така, както преди началото на смутовете; от предишното великолепие бяха останали само рядко попадащите в зелето червени морковени звездички, нарязани с помощта на някаква машина). На Саша му бе много интересно да види как Дарт Вейдър ще яде зеле — за тази цел непременно би му се наложило да свали глухия си черен шлем, — но двамата черни седнаха на малка масичка в самия ъгъл и спуснаха зад себе си черно перденце, на което бяха изобразени щит и меч; под него се виждаха само лъснатите им кожени ботуши, левият чифт от които стоеше на пода право и неподвижно, а десният през цялото време се въртеше неспокойно — единият ботуш се триеше в другия и го прегръщаше с върха си; Саша помисли, че ако играеше на „Спай“, то от двамата Дарт Вейдъровци би завербувал първия.