Виктор Пелевин - Принцът от Госплан

Саша допи последната глътка чай, стана и тръгна към изхода. Плочата на пода веднага след вратата на столовата беше някак странна — с леко различен цвят и половин сантиметър по-висока от другите. Саша спря крачка преди нея, показа глава в коридора и погледна надолу — така си и беше, на метър над главата му проблясваха наострените стоманени зъби на решетката.

— А, не — измърмори Саша.

Той внимателно огледа столовата. На пръв поглед друг изход нямаше, но Саша отдавна знаеше, че той никога не се вижда веднага. Можеше например да има тунел зад огромната картина на стената, но да скочи до нея той можеше само ако се разлюлее на полилея, а за това трябваше да натрупа няколко маси една върху друга. Имаше и няколко издатини в стената, по които можеше да опита да се изкатери нагоре, и Саша вече бе решил да направи тъкмо така, когато изведнъж му викна някаква жена в бяла престилка.

— Занесете си подноса на гишето, младежо — каза тя, — така не е хубаво.

Саша се върна за подноса.

— …целият отдел почнахме да броим пробойните — говореше колегата на Кузма Улянович, — помните ли? Тогава покойният Ешагубин идва при нас и пита — нима, казва, F-15 може да лети с един мотор? И знаете ли какво му отвърна Кузма Улянович?

— Е, стига наистина — каза сконфузен Кузма Улянович.

— Не, аз ще кажа, давай…

Нататък Саша не го слушаше — цялото му внимание се прехвърли върху движещата се лента, която отнасяше чиниите и подносите към миячното. Тя стигаше до неголям отвор, през който спокойно можеше да се пропълзи. Саша реши да пробва, постави подноса на лентата, огледа се и бързо се качи на нея. Двамата стоящи до гишето танкисти го погледнаха с огромно недоумение, но преди да успеят да кажат нещо, Саша се промъкна през отвора, прескочи дупката в пода и с все сили се хвърли към бавно повдигащата се стена с голям олющен умивалник; зад нея се показа осветена от факли тясна стълба нагоре.

Началникът на Итакин Борис Емелянович се оказа един от двамата танкисти, които с такова учудване гледаха Саша в столовата. Саша се сблъска с него пред самата врата на шестстотин и двайсета стая — зад гърба му бяха останали около десетина етажа, които можеха да бъдат изкачени само с подскачане и надигане на ръце, затова той беше уморен и запъхтян, а изкачилият се с асансьора Борис Емелянович бе спокоен и свеж, и ухаеше на одеколон.

— Ти от Борис Григорич ли идваш? — попита Борис Емелянович, без да показва с нищо, че е познал в Саша хулигана от столовата. — Давай по-бързо, че след пет минути трябва да тръгвам.

Кабинетът на Борис Емелянович беше също такава заградена от шкафове част от огромна зала, както и кабинетът на Борис Григориевич, само че вътре, заемайки практически цялото място, стоеше огромен, лъщящ от смазка танк „M-1 Abrams“. Освен него до стената имаше два варела с гориво, на които стояха телефон и четиримегабайтово „Super AT“ с цветен VGA-монитор, при вида на което Саша преглътна.

— Процесор 386? — с уважение попита той. — И дискът е сигурно към двеста мегабайта?

— Това не знам — сухо отвърна Борис Емелянович, — попитай Итакин, той е механикът ми. Какво трябва да подписвам?

Саша бръкна в чантата и измъкна леко измачканите по време на дългото пътуване документи. Борис Емелянович извади блестяща, приличаща на картечен патрон със златен куршум писалка „Мон-Блан“, направо на бронята, без да гледа разписа първите два листа, а над третия се замисли.

— Това не мога сам — каза накрая той, — трябва да позвъня горе. Дори не аз трябва да подписвам това, а Павел Семьонович Прокудин.

Поглеждайки часовника си, той навъртя някакъв номер.

— Дайте ми Павел Семьонович — каза той в слушалката. — Така. А кога ще бъде? Не, сам ще се свържа.

Той се обърна към Саша и го погледна многозначително.

— Не си дошъл в удобно време — каза той. — След пет минути почваме настъпление. А ако искаш да подпишеш тази хартия, трябва да ходиш до главния комитет. Макар че почакай… Може да стане и по-бързо. Ще дойдеш за малко с мен.

Борис Емелянович се наведе над компютъра.

— Дявол — каза той след минута, — къде ли се губи Итакин? Не мога да включа двигателя.

— Сменете директорията — каза Саша, — сега сте в главната директория. Или първо влезте в „Нортън“.

— А, опитай — отговори Борис Емелянович, отмествайки се настрана.

Саша привично затрака по клавишите; харддискът се завъртя, и почти веднага мощно и тихо забуча електрическата трансмисия на танка, а въздухът наоколо се изпълни с горчив дизелов дим. Борис Емелянович ловко скочи на бронята; Саша предпочете да доближи до нея стол и от него се качи на леко повдигнатата задна част на танка.