Виктор Пелевин - Принцът от Госплан

— Здравей, Саша! — раздаде се изведнъж зад гърба му.

Саша изпита остра ненавист към неизвестния идиот, който бе намислил да го отвлича с разговори в такъв момент, направи лъжливо движение и целейки се с меча право в гърлото на врага, скочи напред. Воинът с аления халат пак успя да отскочи.

— Саша!

Саша усети как нечии ръце го обръщат заедно с въртящия се стол и едва не заби меча си в появилия се пред него човек.

Това беше Петя Итакин. Той бе облечен в зелен пуловер и протрити джинси, което много учуди Саша, запознат с етикета в Госплан.

— Да отидем да си поговорим — каза Итакин.

Саша погледна замрялата на монитора фигурка, после погледна Петя.

— Вече цял час те чакам — каза той, — пуснах на началника ти „Абрамс“.

— Видях вече — каза Итакин. — Преди пет минути един Т-70 го беше ударил точно под кулата. Той идва да си оправя машината.

Саша стана и тръгна след приятеля си към коридора. От време на време Петя прескачаше разни неща, а веднъж падна на пода и замря; Саша забеляза едно огромно синьо око, което премина точно над него, и се досети, че това е играта „Тауър“, третата или четвъртата кула. Самият той едно време се бе изкачил до половината на първата, но когато чу, че след като се качи на първата кула, трябва да се катери и по втора, и е напълно неизвестно какво ще стане нататък, заряза тази работа и стана принц. А Петя се катереше по кулите вече доста години.

Те излязоха на стълбата, където Петя ловко се измъкна от нещо като вертикално летящ бумеранг, и от нея попаднаха на дълъг пуст балкон, затрупан с изгорели от слънцето табла с цветни снимки на разни сбръчкани лица. Саша провери пода под краката си — като че ли нямаше съмнителни плочи. Петя се облегна на парапета и се втренчи към градските светлини долу.

— Какво? — попита Саша.

— Нищо — каза Петя. — Скоро ще се махам от Госплан.

— Къде?

Петя неопределено кимна с глава надясно. Саша погледна натам — долу блестяха хиляди разноцветни светещи точки, запълнили всичко до хоризонта. Думите на Итакин можеха да се разбират и в смисъл, че той планува да скочи от балкона.

— Като звездите в „Принца“ — каза изведнъж Саша, — само че всичко е с краката нагоре. Или с главата надолу.

— А може би в твоя „Принц“ всичко е с краката нагоре — каза Петя. — Никога ли не си мислил защо там картината понякога се преобръща?

Саша завъртя глава. Както винаги, гледката на вечерния град му навяваше печал. Спомняше си нещо забравено, и веднага го забравяше отново, и това нещо най-много приличаше на хиляда пъти дадена пред себе си и вече деветстотин деветдесет и девет пъти забравена клетва.

— За чий хуй, интересно, живеем? — попита той.

— Ето — каза Петя, — хем не си пил днес, а… Изобщо, попитай оня страж. Той ще ти обясни всичко за живота.

Саша отново се втренчи в светлините.

— Ето, вече втора година бягаш из лабиринта — заговори Петя, — а замислял ли си се някога дали той е истински или не?

— Кой?

— Лабиринтът.

— В смисъл — съществува ли или не?

— Да.

Саша се замисли.

— Като че ли съществува. По-точно, правилно ще е да се каже, че той съществува точно в такава степен, в каквато съществува принцът. Защото лабиринтът съществува само за него.

— Ако се каже съвсем правилно — каза Петя — и лабиринтът, и фигурката съществуват само за онзи, който гледа екрана на монитора.

— Е, да. Тоест защо?

— Защото и лабиринтът, и фигурката могат да се появяват само в него. Между другото, и самият монитор също.

— Е — каза Саша, — това го минахме във втори курс.

— Но тук има един детайл — продължи Петя, без да обръща внимание на думите на Саша, — един много важен детайл, който всичките козли, които са ни учили, са забравили да ни съобщят.

— Какъв детайл?

— Разбираш ли — каза Петя, — ако фигурката отдавна работи в Госснаб, тя кой знае защо решава, че тя гледа в монитора, макар че тя само бяга по неговия екран. И изобщо, ако нарисуваната фигурка можеше да гледа, тя първо би забелязала онзи, който я гледа нея.

— А кой я гледа?

Петя се замисли.

— Има само един на…

В същия момент нещо силно го удари в гърба, той се претърколи през парапета и полетя надолу; Саша видя приличащото на бумеранг нещо, което вече бе видял на стълбите — въртейки се, то се понесе някъде в посока на увенчаните с неподвижен дим комини на хоризонта. Саша дори не успя да се изплаши — толкова бързо стана всичко. Той се наведе над парапета и видя Петя, хванал се с ръце за парапета на балкона един етаж по-надолу.