Виктор Пелевин - Принцът от Госплан

— Всичко е наред — извика Петя, — бумерангите свалят максимум на един етаж. Сега аз…

Но тук Саша забеляза бавно плуващото по стената към Петя огромно око, приличащо на кръгъл аквариум, пълен догоре със синьо мастило.

— Петя! Отляво! — извика той.

Петя освободи едната си ръка и хвърли към синьото око две червени топки с размерите на кълбета вълна — от първата от тях окото трепна и замря, а от втората с пукащ звук се разтвори във въздуха.

— Бягай в шестстотин и двайсета — извика Петя, прехвърляйки се през парапета, — ей сега ще дойда и ще довършим твоята игра.

Саша се обърна, направи крачка към изхода от балкона и изведнъж право пред него с грохот падна стоманена решетка, строшавайки с острите си зъби няколко фаянсови плочки на пода. Саша се обърна назад — и втора също такава решетка с трясък се удари в парапета на балкона. Саша вдигна глава, видя в близкия бетонен таван неголям квадратен отвор, по навик скочи, изкатери се горе и излезе в тесен каменен коридор.

На пода пред него падаше квадратно петно червеникава светлина. Притискайки се към стената, Саша стигна до него и внимателно погледна нагоре. Над него имаше тясна четириъгълна шахта и там, далеч горе, светеше факел и се виждаше участък от задимения таван — очевидно това бе обикновен коридорен капан, само че сега Саша беше на дъното му. Горе можеше да има стражи, затова той застана на пръсти и внимателно стъпвайки в натрупания през вековете прах, тръгна напред. Отпред имаше завой, а няколко метра след него — задънен участък. Саша понечи да тръгне назад, но чу как в далечния край на коридора издрънча решетка, и спря. Беше попаднал в „чувал“. Сега му оставаше само едно — старателно да провери всички плочи на пода и тавана; всяка от тях можеше да управлява решетка или завъртащ се участък от стена. Той вдигна ръце над себе си и подскочи. После още веднъж. После още. Третата плоча над главата му леко поддаде. Нататък всичко бе просто — Саша подскочи още веднъж, натисна я с ръце и веднага отскочи назад; плочата падна. Раздаде се грохот, и Саша по навик примижа, за да не влезе в очите му вдигналият се от пода прах. След като почака малко, той направи крачка напред. Сега в тавана зееше правоъгълен отвор, през който можеше да се промъкне, а нагоре над него се издигаше стена с дървени корнизи през всеки два и половина метра — това разстояние бе еднакво на всички нива. Стоейки на такъв корниз, той можеше да подскочи нагоре, да се хване за следващия, да се надигне, да стане и да повтори същото — и така до самия връх. Тази стена имаше шест корниза и цялата процедура отне на Саша малко повече от минута, при което той ни най-малко не се умори.

Сега той стоеше в коридор, чиито стени бяха от грубо одялани каменни блокове. Отпред имаше дупка в пода и оттам се носеше горчив факелен дим. Саша се доближи до нея и погледна надолу — там на пет метра се виждаше ярко осветен под. Саша въздъхна, спусна крака в дупката, увисна на ръце в пространството и с известно вътрешно усилие се застави да разтвори пръсти. Височината не бе толкова голяма, но веднага щом Саша се приземи, плочата, на която падна, избяга изпод краката му и заедно с него полетя надолу; той не успя да се хване за ръба и след мъчително дълго падане се вряза в пода, в отломъците на току-що разбилия се с трясък каменен блок. Той остана читав, но ударът и трясъкът го оглушиха — няколко секунди стоя наведен със стиснати очи, спомняйки си как отдавна в детството, в една страшна черна зима, падна на опашката си, след като скочи от прозорчето на газовата подстанция на заскрежения дюшек отдолу. А когато завъртя глава и отвори очи, откри, че се намира в същата тази галерия с ивицата орнаменти на стената, откъдето го измъкна Итакин, и го гледаше същият този воин в ален халат, скръстил ръце на гърдите си — в това, че е същият, Саша се убеди, като видя в долния край на монитора шестте триъгълничета, означаващи жизнената му сила. Саша скочи на крака, застана в бойна стойка и измъкна меча. Тогава воинът извади своя и тръгна срещу него; погледът му до такава степен не обещаваше нищо добро, че изскочилият в паметта му съвет на Петя Итакин да си поговори с него за живота му се стори зла шега. Саша повъртя във въздуха края на острието, готвейки се да нанесе удар, и изведнъж воинът с неочаквано и точно движение изби меча от ръката му и го удари с плоската част на тежкото си оръжие по главата.

Саша отвори очи и с недоумение обиколи с поглед неголямата тъмна стая, на пода на която лежеше. Под него имаше мек килим, на стената гореше маслен светилник, а до стената стоеше удивително красив сандък, обкован с насечени медни листове. Под тавана се носеха кълба дим и миришеше на нещо странно, сякаш на опърлени пера или нажежена гума — но миризмата беше приятна. Саша опита да седне и разбра, че не е в състояние да помръдне — почти до гърлото бе увит с наподобяващ обшивка на дюшек платнен чувал, завързан с дебело въже.