Виктор Пелевин - Принцът от Госплан

Саша замълча. Абас също дълго мълча, а после каза:

— Признай, ти не си ли скрит шейх?

Саша не отговори.

— Разбирам — каза Абас, — всичко разбирам. Кажи, а шапката на този старец точно черна ли е била?

— Точно — отвърна Саша.

— А не е ли била зелена? Мисля, че това може да е бил Зеленият Хидр?

— А какво знаят при вас за Зеления Хидр? — попита Саша. Той още не бе прочел от Тримингам кой е този Зелен Хидр, и му беше интересно.

— Ами всички казват различно. Най-интересното нещо чух от оня дервиш от Хорасан, с който пихме. Той каза, че Зеленият Хидр много рядко се явява в истинския си облик и най-често приема чужда форма. Или влага свои думи в устите на най-различни хора — и всеки човек, ако поиска, може постоянно да го слуша, говорейки дори с най-глупавите хора, защото някои думи произнася зад тях Зеленият Хидр.

— Вярно — каза Саша. — Кажи, Абас, а кой тук при вас свири на флейта?

— Никой не знае — каза Абас. — Колко пъти вече претърсваха целия лабиринт… Без полза.

Той се прозина.

— Време ми е да отивам на пост — каза той. — Трябва да разнеса стомните. Че скоро американците ще дойдат. Не зная как да ти се отблагодаря… Освен… Искаш ли да видиш принцесата?

— Искам — отговори Саша и изпи на един дъх остатъка в чашата си.

Абас стана и свали от пирона на стената голяма връзка ръждясали ключове. Двамата излязоха в полутъмния коридор. Вратата на стаята, където седяха, беше боядисана като стена, и когато Абас я затвори, Саша помисли, че никога не би му минало през ума, че в този задънен коридор, в стотици подобни на който той вече бе влизал, има замаскирана врата. Те мълчаливо стигнаха до изхода за следващото ниво, който се оказа съвсем наблизо.

— Само тихо — каза Абас, подавайки му ключовете, — иначе ще изплашиш нашите.

— Да ти върна ли после ключовете?

— Задръж ги за себе си — каза Абас. — Или ги хвърли.

— На теб няма ли да са ти нужни?

— Ако са ми нужни — каза Абас, — ще ги взема от гвоздея. Това нали е твоята игра. А аз си имам своя. Ако се случи, отбий се при мен.

Той подаде на Саша късче хартия с някакъв надпис.

— Тук е написано как да минеш — каза той.

Изкачването до самия връх отне десет минути, а ако Саша веднага улучваше ключалките с ключа, би се оправил и за по-малко. От ниво на ниво водеше тясна служебна стълба, изсечена в камъка — беше трудно да се определи що за камък е това, тъй като беше много неясен, а и не съществуваше трайно; когато последната врата се затвори зад Саша, реалността отново придоби ясни цветове и контраст.

Саша видя пред себе си извисяваща се нагоре стена със също такива корнизи, като онези, по които той съвсем неотдавна се катереше към Абас, машинално направи крачка към първия, скочи и се надигна. Като си спомни, че има ключове, той плю, спусна се долу и неочаквано за самия себе си скочи право към глухата стена, удари се в камъните, падна, отново скочи към нея и отново падна. Когато се опита нормално да стане на крака, той вместо това подскочи високо нагоре, протегна се и за секунда увисна във въздуха с вдигнати над главата ръце. Чак след това той дойде на себе си и помисли със срам: „Ама че ме прихвана.“

Това беше последното ниво, и служебната стълба тук свършваше. Саша побягна по дългата галерия с факли в стърчащите от стените бронзови халки (все му се струваше, че някой ги е втъкнал там вместо знамена), и след известно време се блъсна във висящ на стената килим. Тогава се обърна и побягна на другата страна, и след кратко лутане по коридорите и галериите стигна до тежка метална врата като онези, които водеха от ниво на ниво. С ключовете в ръка той се наведе към нея, но се оказа, че тя няма никаква ключалка. Именно зад тази врата би трябвало да седи принцесата, но за да я отвори, трябваше много дълго да броди по далечните апендикси на дванадесето ниво, рискувайки на всяка крачка да си счупи врата, макар и нарисуван, но единствен.

Саша намери другия вход след десетина минути, след като погледна зад килима, висящ на стената в дъното. В една от плочите недалеч от пода се виждаше черната зеница на ключалката. Саша пъхна там най-малкия ключ, който висеше на връзката, и се отвори малка желязна вратичка, не по-голяма от прозореца на пожарен кран. Саша с труд се промъкна вътре.

Пред него се простираше зала с висок сводест таван; по стените горяха факли и висяха килими, а в един от краищата се виждаше вдигната решетка, зад която започваше полутъмен коридор. В другия край на залата имаше тежка метална врата — същата, която нямаше ключалка и през която Саша трябваше да влезе, ако бе успял някога да се добере до това ниво сам. Той позна това място — именно тук той бе виждал принцесата, когато тя понякога се появяваше на екрана. Сега обаче я нямаше, както ги нямаше нито килимите и възглавниците, нито издутия пясъчен часовник, нито дворцовата котка. Затова пък Саша не бе виждал по-рано вдигнатата решетка на стената — просто тази част от залата не попадаше на екрана, когато показваха принцесата. Саша тръгна напред.