Виктор Пелевин - Принцът от Госплан

Коридорът зад решетката неочаквано свърши с банална дървена врата като онези, които водят към банята или към тоалетната, и в душата на Саша се прокрадна лошо предчувствие. Той дръпна вратата към себе си.

Стаята, която се откри пред него, най-много от всичко напомняше голям празен килер. Миришеше на застояло — така мирише в местата, където стопаните държат няколко котки и събират съветски вестници в подшивка. По пода се търкаляше боклук — празни флакони, от лекарства стара обувка, счупена китара без струни и разни късчета хартия. На няколко места тапетите се бяха отлепили от стената и висяха като парцали, а прозорецът гледаше към близката — на метър, не повече — тухлена стена. В центъра на стаята стоеше принцесата.

Отначало Саша дълго я гледа, после я обиколи няколко пъти и изведнъж силно я ритна с крак. Тогава всичко, от което тя се състоеше, се разпадна на пода — направената от суха тиква глава със залепени очи и уста се озова до радиатора, картонените ръце се огънаха в ръкавите на грозната басмяна престилка, десният крак се откъсна, а левият падна на пода заедно с покритото с черна тъкан туловище-манекен на железен прът, което падна по гръб, право и някак еднозначно, като застрелял се политически ръководител.

Саша излезе от стаята и се помъкна назад по коридора, но решетката, отделяща коридора от сводестата зала, се оказа спусната. Саша си спомни, че бе чул звукът от падането й секунда след като ритна манекена, но в този момент не бе обърнал внимание на това.

Като се върна, той още веднъж огледа пода, после тапетите, и забеляза на едно място контурите на скрита зад тях врата. Приближи се и я натисна с рамо. Вратата се огъна, но не се отвори; очевидно беше много тънка. Тогава Саша отстъпи няколко крачки, стисна юмруци, засили се и се вряза в нея с рамо — с такава сила, че след като я изкърти и звучно раздра тапетите, прелетя още метър или два във въздуха и чак след като се спъна в нещо, падна на пода и мярна нечии рамене, тил и гръб, седящ на стол.

— Тихо — каза Итакин, откъсвайки поглед от екрана, на който трептеше високата сводеста зала, в центъра на която принцесата галеше котката на килима. — Ще разтревожиш Борис Емелянович. Той сега отново тръгва на бой. Днес имат големи загуби.

Саша се надигна на ръце и се огледа — зад гърба му поскърцваше отворената врата на стенния шкаф, от който все още планираха към пода разни хартии.

— Ама че работа, Петя — каза той и се вдигна на крака. — Какво ли е това?

— За принцесата ли говориш? — попита Итакин.

Саша кимна.

— Значи към нея си вървял през цялото време — каза Итакин. — Нали ти казвам, твоята игра е хакната.

— Нима никой не е стигал до нея?

— Защо. Много хора са стигали.

— Ами те защо са мълчали? За да им е на другите… да не им е толкова обидно?

— Мисля, че не е заради това. Просто когато човек губи толкова време и сили по пътя, вече не може да си позволи да види всичко такова, каквото е в действителност… Макар че не е точно така. Всъщност няма никаква „действителност“. Да кажем, че той не може да си позволи да види онова, което видя ти.

— А защо тогава аз го видях?

— Е, ти просто мина по служебната стълба.

— Но как е възможно да видиш нещо друго? И после, нали самият аз съм я виждал толкова пъти — когато минаваш от ниво на ниво, тя понякога се появява на екрана, и съвсем не е такава!

— Сигурно не се изразих съвсем правилно — каза Итакин. — Просто играта е устроена така, че само нарисувано човече може да стигне до принцесата.

— Защо?

— Защото — каза Итакин — принцесата също е нарисувана. А може да е нарисувано всичко, което поискаш.

— Но къде тогава отива този, който играе? Този, който управлява принца?

— Помниш ли как стигна на дванадесето ниво? — попита Итакин и кимна към екрана.

— Помня.

— Можеш ли да кажеш, кой удряше главата си в стената и скачаше нагоре? Ти или принцът?

— Разбира се, принцът — каза Саша. — Аз дори не умея да скачам така.

— А къде беше през това време ти?

Саша тъкмо да отвори уста, за да отговори, но изведнъж замря на място.

— Именно там отиват — каза Итакин.

Саша седна на шкафа до стената и дълго време мисли.

— Слушай — каза той накрая, — кой все пак свири там на флейта?

— Това и досега никой не знае.

Саша погледна часовника си и изведнъж хлъцна.

— Още можем да вземем пиене от ъгъла — каза той, — ей сега ще изтичам. Ще ме изчакаш ли? По чашка?

— Не бързам за никъде — каза Итакин. — Само че няма да те пуснат.