Виктор Пелевин - Принцът от Госплан

Саша стигна до Госплан и разбра, че вече е закъснял. Работният ден бе свършил и високите асирийски порти изхвърляха на улицата една вълна хора след друга. Все пак той опита да влезе, преодоля няколко метра срещу течението и тъкмо да се хване за студената ограда до въртящата се врата, но веднага бе подхванат и отнесен обратно на улицата от група жизнерадостни жени. Покрай него мина Кузма Улянович Старопопиков с чанта в ръка и Саша съвсем машинално тръгна след него. Кузма Улянович веднага се вмъкна в някакви тъмни пресечки — очевидно живееше някъде наблизо. Саша сам не знаеше защо върви след Старопопиков — просто му бе нужно някакво занимание, с което временно да се захване, за да може спокойно да поразсъждава.

След десетина минути — а може би и след половин час, Саша някак загуби усещане за времето — Кузма Улянович стигна до някакъв голям и напълно безлюден двор и се отправи към ъгловия вход. Саша реши, че да върви след него нататък ще бъде дори по-глупаво, отколкото досега, и понечи да поеме обратно, когато изведнъж до Кузма Улянович се приближиха двама високи младежи с модни натовски якета. Саша можеше да се обзаложи на каквото и да било, че само преди миг ги нямаше в двора. Той усети нещо нередно и бързо се шмугна зад пожарната стълба, закована с дъски — тук никой не можеше да го види, макар че не бе далеч от входа.

— Вие ли сте Кузма Улянович Старопопиков? — рязко попита единият от приближилите се; той говореше руски със силен акцент и беше, както и другия, къдрав, мургав и небръснат.

— Да — с учудване отвърна Кузма Улянович.

— Значи вие бомбардирахте лагера под Ал-Джегази?

Кузма Улянович трепна и свали очилата си.

— А вие самите кои ст… — започна той, но събеседникът не му даде да каже нищо.

— Организацията за освобождение на Палестина ви осъди на смърт — каза той и извади от джоба си дълъг пистолет. Същото направи и вторият.

Кузма Улянович подскочи и изпусна от ръката си чантата, а в следващия миг оглушително загърмяха изстрели и на асфалта полетяха гилзи. Още първият куршум отхвърли Кузма Улянович към вратата, но преди той да успее да падне, двамата палестинци вече бяха изпразнили в него пълнителите на пистолетите си, обърнаха се и тръгнаха по пътя си; Саша с учудване забеляза, че през тях се виждаха дърветата и пейките, а когато те стигнаха до ъгъла, вече бяха почти невидими и сякаш дори не се преструваха, че свиват зад него. Изведнъж настъпи странна тишина. Саша излезе иззад пожарната стълба, погледна Кузма Улянович, който тихо лежеше до вратата, и объркано се огледа настрани. От съседния вход излезе някакъв човек с анцуг, и Саша с всички сили се втурна към него. Човекът учудено спря и Саша изведнъж се почувствува глупаво.

— Нищо ли не чухте ей сега? — попита той.

— Нищо — отвърна човекът. — А какво трябваше да чуя?

— А… На оня човек там му е лошо.

Човекът тръгна след Саша и се наведе над Кузма Улянович.

— Пиян е сигурно — каза той. — Макар че май не е. Ей, какво ви е?

— Сърцето — тихо отговори Кузма Улянович, правейки между думите големи паузи. — Извикайте бърза помощ, не трябва да се движа. Или по-добре викнете жена ми. Втория етаж, четирийсет и втори апартамент.

— Може би ще е по-добре да ви отнесем там?

— Не — каза Кузма Улянович. — Вече съм прекарал два инфаркта. Знам кое е по-добре и кое по-зле.

Човекът с анцуга се втурна нагоре по стълбите, а Саша се обърна и бързо се отдалечи.

Той сам не забеляза как се добра до метрото и стигна го Госснаб. Когато дойде на себе си на крайбрежната улица, до родното пететажно здание с колони на фасадата, вече бе окончателно изтрезнял. Два прозореца на третия етаж още светеха, и той реши да се качи.

Третият етаж бе пуст и тъмен, и той реши, че всички са си заминали — само в първи подотдел за дребна дървесина някой още работеше. Саша се доближи до открехнатата врата и погледна през пролуката.

В центъра на помещението, в старо синьо кимоно и зелени хаками, с шапка на чиновник пети ранг на главата си и ветрило в ръка стоеше Борис Григориевич. Той не можеше да види Саша, тъй като последният стоеше в тъмния коридор, но в момента, когато Саша погледна през вратата, Борис Григориевич вдигна ветрилото над главата си, събра го и отново го разтвори, притисна го за секунда към гърдите си и с рязко движение го протегна към Саша; после бавно, доближавайки преди всяка крачка единия полусгънат крак към другия, тръгна към вратата, без да изпуска разпереното към себе си червено копринено ветрило. На Саша му се стори, че началникът плаче, или пък тихичко вие — но след секунда той различи напевно произнасяното стихотворение: