Виктор Пелевин - Принцът от Госплан

— Аз бързо — каза Саша, натискайки „Escape“, — след петнайсет минути.

На екрана застина картината, на която под една мавританска арка се откриваше гледка към огромен източен дворец, състоящ се от множество кули и кулички, извисяващи се към сияещото с огромни звезди лятно небе.

До гастронома на ъгъла се виеше такава опашка, че Саша разбра — да купи сега бутилка ще бъде много трудно, а може би въобще невъзможно. Във всеки случай, ако беше трезвен, щеше да бъде точно невъзможно, но той, както се оказа, бе изпил напълно достатъчно, за да успее след няколко минути брауново движение из препълнената зала да се озове не толкова далеч от касата. От всички страни напираха и ругаеха, но след известно време Саша разбра, че привидният хаос всъщност представлява подредено движение на четири допиращи се една до друга опашки, триещи се една в друга поради различната си скорост. Опашката за портвайн беше отляво, а тази, в която попадна той, беше за цаца в доматен сос — същата, която след отварянето на консервата има навика внимателно да те гледа с не по-малко от десет чифта мънички блестящи очи. Опашката на Саша се движеше по-бързо, отколкото опашката за портвайн, и той реши да преодолее следващите няколко метра в нейния състав и чак после да мине в съседната. Тази маневра му се удаде, и Саша се оказа притиснат между една строителна куртка, на гърба на която бе написана загадъчната дума „КАТЕК“, и кафяво сако, облечено направо върху голо мъжко тяло на около петдесетина години.

— Ъ-ъ-ъ-ъ… — каза мъжът с кафявото сако, когато Саша го погледна, и изблещи очи. От устата на мъжа вонеше немислимо; Саша бързо се извърна и се загледа към стената, където висеше триъгълен платнен вимпел и изрязаната от боядисан шперплат глава на така наречения Ленин.

„Господи — изведнъж си помисли той, — нима наистина живея в този… в този… Стоя пиян на опашка за портвайн между всичките тези свине — и си мисля, че съм принц??“

— Цацата свърши! — разнесоха се изплашени гласове в съседната опашка, — цацата!

Саша почувства, че мъжът отзад го дърпа за рамото.

— Какво? — попита Саша, обръщайки се.

— Аз смятам — каза мъжът — че трябва да тръгнем към изконните наши земи — Владимир, Ярославъл — да раздадем на хората оръжие и отново да завоюваме цяла Русия.

— А после? — попита Саша.

— После да върви да воюва хан Кучум — каза мъжът и разтресе юмрук пред Саша.

— Портвайнът свършва… — тревожно зашепнаха хората.

Саша се измъкна от опашката и почна да си проправя път към изхода. Вече изобщо не му се пиеше. До изхода стояха две жени в бели престилки и шапчици, поглеждаха часовниците си и тихо, но разгорещено обсъждаха нещо.

Изведнъж някъде отзад, сякаш под някакъв невидим таван, три пъти по-висок от този на магазина, се появи и започна да нараства странен звук, приличащ на едновременния рев на няколко десетки самолетни двигатели. За няколко секунди той достигна такава интензивност, че хората, които досега мирно се ругаеха по опашките, отначало почнаха да се озъртат с недоумение, а после да клякат или направо да падат на пода, запушвайки уши с ръце. Звукът достигна апогея си, също тъй рязко почна да намалява и стихна съвсем, но тогава на смяна му дойде грохот на танкови мотори, появил се също така неясно къде и неясно къде изчезнал след няколко секунди.

— И така всяка вечер — каза жената с бялата престилка, — точно в шест без петнайсет. Къде ли не звъняхме само. Зоя от „Новоарбатска“ казва — при тях е същото…

Хората се надигнаха от пода и подозрително се пулеха един срещу друг, спомняйки си кой след кого е стоял. Но това не беше важно, тъй като все едно и цацата, и портвайнът вече бяха свършили.

Саша излезе на улицата и бавно се затътри към сияещото с весели електрически огньове в прозорците здание на Госплан. Отпред се включи разрезвачка — по болезненото скърцане, с която тя работеше, и по големите процепи между огънатите зъби Саша се досети, че тя не е от неговата игра, а просто така — обикновена съветска разрезвачка, стара и раздрънкана, дали забравена от някого на улицата, или стояща на положеното място. Саша реши да я подмине, а после, по изработения в играта навик, се върна и погледна няма ли веднага зад нея, както обикновено беше в лабиринта, стомна с възстановяваща жизнената сила напитка. Стомна нямаше, затова пък имаше цели три бутилки портвайн. Саша продължи нататък, вслуша се в скърцащата зад гърба му цигулка и позна в нея няколко повтарящи се ноти от „Подмосковние вечера“ — сякаш някаква въртяща се грамофонна плоча беше заяла, и ръждивият глас безнадеждно задаваше на помръкналото московско небе някакъв вечен руски въпрос.