Виктор Пелевин - Принцът от Госплан

А после всичко изчезна, зад гърба му с грохот се затвори тежката врата и Саша се оказа до високото каменно стъпало, от което почваше четвъртото ниво.

„Интересно, за какво ли мисли тя сега? Може би си мисли кой върви към нея през лабиринта? Тоест за мен, без да знае, че именно за мен?“

Зад стъклото се мярнаха колоните на станцията; влакът спря. Саша позволи на тълпата да го подхване и бавно се понесе към ескалаторите. Работеха два от тях; Саша се отклони в тази част на тълпата, която се движеше към левия. През главата му потекоха бавните и обичайни за втората половина на деня мрачни мисли за живота.

„Странно — мислеше той, — как се измених за последните три нива. Едно време ми се струваше, че е достатъчно само да прескоча някоя пропаст, и това е. Господи, колко малко ми е трябвало, за да съм щастлив… А сега правя това всяка сутрин, почти без да гледам, и какво? На какво се надявам сега? Че на следващия етап всичко ще се измени, и аз ще поискам нещо така, както умеех да искам и преди? Е, да допуснем, че стигна. Нали вече почти знам как — трябва след петата решетка да подскоча — сигурно там има тунел в тавана, плочите са някак странни. Но когато се изкача дотам, къде ще намеря онзи «аз», който е искал да се изкачи там?“

Изведнъж Саша застина — до него достигна познато дрънчене. Той вдигна глава и видя напред по ескалатора, на който стоеше, включена разрезвачка — два стоманени листа с остри назъбени краища, които на всеки няколко секунди се удряха с такава сила, че се получаваше звук като от удар на неголяма камбана. Останалите спокойно минаваха през нея — тя съществуваше само за Саша, но за него тя бе толкова реална, колкото изобщо нещо може да бъде реално: по целия му гръб минаваше дълъг уродлив белег, а нали оня път разрезачката само едвам го закачи, откъсвайки цяло парче плат от скъпото му джинсово яке. Да се мине през разрезвачката, изобщо казано, не беше сложно — трябваше да се застане до нея и бързо да се прекрачи напред веднага след като тя се отвори. Но сега Саша пътуваше по ескалатор и нямаше никаква възможност да познае в кой именно момент ще стигне до нея. Без да мисли, той се обърна назад и се втурна надолу. Беше трудно да бяга — на ескалатора стояха множество пийнали мъже, всеки от които искаше да се усети присъствието му и пропускаше Саша с голямо нежелание, подхвърляйки зад гърба му рядко цветисти думи. Някаква жена с червена кърпа и с два големи вързопа в ръце задържа Саша толкова дълго, че той се озова дори по-близо до разрезвачката, отколкото беше преди, но все пак му се удаде някак да се промъкне през вързопите. Но тогава пред него падна решетка, и Саша разбра, че е загубен. Той омекна, затвори очи, но вместо да види за секунда целия си живот, кой знае защо с невероятна яснота си спомни как в четвърти клас на урок по пеене докара един млад практикант от консерваторията дотам, че той престана да свири на рояла музика от Кабалевски, стана от мястото си, отиде до него и го фрасна по физиономията. Разрезвачката издрънча съвсем наблизо и Саша инстинктивно отстъпи крачка назад, мислейки си, че може и да пре…

„А накъде всъщност съм тръгнал аз? — мислеше той, гледайки в черното огледало на вратата на вагона и оправяйки тюрбана на главата си. — До седмо ниво вече съм стигал — е, може би не съвсем — но видях какво има там. Всичко е същото, само стражите са по-дебели. Е, да се кача на осмо. Само че колко ли време ще ми отнеме… И по-нататък какво? Наистина, принцесата…“

За последен път Саша бе зърнал принцесата преди два дни, между трето и четвърто ниво. Коридорът на екрана изчезна за секунда, и на мястото му се появи застлана с килими стая с висок сводест таван. И тогава засвири музика — жална и тъжна, но само в началото и само за да му се стори особено прекрасна една нота в самия край.

Саша престана да мисли за принцесата и се заоглежда настрани. Народът наоколо в по-голямата си част изглеждаше доста гадно. Имаше много пияни, много еднакви жени с торби; особено силно не се хареса на Саша една от тях, с червена кърпа и два големи вързопа в ръце. „Някъде съм я виждал — помисли си Саша, — със сигурност.“ С него в последно време често се случваше така — струваше му се, че вече е виждал това, което става наоколо, но къде го е виждал и при какви обстоятелства — не можеше да си спомни. Затова пък неотдавна прочете в някакво списание, че това чувство се нарича „Deja vu“, от което направи извода, че същото се случва с хората и във Франция.