— Ти знаеш ли какво е социумът? — попита го Затворника. — Социумът е средство да минеш през Стената на света.
Въпреки че в пустинята нямаше нищо, зад което да се скриеш, Шестопръстия, кой знае защо, се беше снишил и колкото повече наближаваха социума, толкова по-крадешком вървеше. Огромната тълпа, която отдалече приличаше на огромно мърдащо същество, постепенно се разпадаше на отделни тела и той вече дори можеше да види учудените физиономии на онези, които ги бяха забелязали.
— Най-важното е — повтаряше за стотен път Затворника — да си по-нахален. Но не прекалено нахален. Трябва да ги ядосаме — но не и до такава степен, че да ни разкъсат на парчета. А бе гледай какво правя аз и ще разбереш.
— Я, Шестопръстия се домъкнал! — весело викна някой. — Здрасти бе, мръсник! Кой е тоя, дето го водиш?
Тези глупави думи внезапно — и незнайно защо — породиха у Шестопръстия цяла вълна носталгични спомени за детството му. Затворника, който вървеше след него, като че ли го усети, защото го блъсна в ребрата.
Отначало социумът беше рехав — тук живееха предимно сакатите и съзерцателите, които обичаха да са нарядко — и не беше сложно да ги заобикалят. По-навътре обаче тълпата се сгъстяваше и скоро Затворника и Шестопръстия бяха притиснати от всички страни. Все още можеха да се промушват напред, но с цената на ругатни от всички страни. А когато видяха над главите на застаналите пред тях трепкащия покрив на хранилкопоилката, вече не можеха да направят нито крачка.
— Винаги ме е удивлявало — тихо каза Затворника на Шестопръстия — колко умно е измислено всичко. Онези, които са най-близо до хранилкопоилката, са щастливи, защото знаят, че други искат да заемат местата им. А онези, които цял живот чакат пред тях да се отвори местенце, та да минат, са щастливи, защото има на какво да се надяват. Това е то хармонията и единството.
— Защо, не ви ли харесва? — чу се глас отстрани.
— Не ми харесва — отговори Затворника.
— И кое по-точно?
— Ами всичко.
И Затворника посочи с широк жест тълпата, величествения купол на хранилкопоилката, жълтите светлини по небосвода и далечната Стена на света, която едва се виждаше оттук.
— Ясно. И къде според вас е по-добре?
— Точно там е трагедията, че никъде! Точно там е работата! — страдалчески възкликна Затворника. — Ако някъде беше по-добре, щях ли да стоя тук и да си приказвам с вас?
— И другарят ви ли споделя същите възгледи? — попита гласът. — Защо е забил очи в земята?
Шестопръстия вдигна глава — дотогава гледаше в земята, защото това му позволяваше да участва в ставащото минимално — и видя кой говори. Беше охранен, с увиснала гуша, по която личаха всички анатомични подробности. Шестопръстия веднага разбра, че вижда един от Двайсетимата най-близки, олицетворение на съвестта на епохата. Очевидно точно преди да дойдат той беше разяснявал ситуацията, както ставаше понякога.
— Унили сте, защото не се готвите за решителния етап, момчета — неочаквано дружелюбно каза Най-близкият. — Ако се готвехте, нямаше да ви налягат такива мисли. И на мене понякога ми хрумват такива неща, че… Но знаете ли, работата помага…
И без да променя тона си, добави:
— Арестувайте ги.
Тълпата се раздвижи и Затворника и Шестопръстия бяха притиснати отвсякъде.
— Майната ви — също така дружелюбно каза Затворника. — Къде ще ни вкарате? Няма къде. Най-много пак да ни прогоните. Както се казва, не можеш да прескочиш Стената на света…
При което погледна някак странно, а гушестият се ококори — и очите им се срещнаха.
— Интересна идея. Вярно, има такава поговорка, но народната воля е по-силна.
Тази мисъл като че ли го въодушеви и той се обърна и изкомандва:
— Всички! Строй се! Ще правим нещо специално.
Всички се построиха, тръгнаха и скоро процесията — със Затворника и Шестопръстия в средата — стигна до Стената на света.
Беше наистина впечатляваща. Най-отпред вървеше дебелогушестият, след него — двама назначени за стари майки (никой, включително и той, не знаеше какво значи това — просто традиция), които ридаеха и ругаеха Затворника и Шестопръстия, като едновременно и ги оплакваха, и ги проклинаха, следваха самите престъпници, а зад тях вървяха народните маси.
— И така — каза дебелогушият, когато процесията спря, — настъпи ужасяващият миг на разплатата. Всички ще замижим, когато тези двама отцепници изчезнат в небитието, нали? И нека това знаменателно събитие да ни е за урок — на всички. Ридайте, майки!
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу