Виктор Пелевин: Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

— Ти знаеш ли какво е социумът? — попита го Затворника. — Социумът е средство да минеш през Стената на света.

Въпреки че в пустинята нямаше нищо, зад което да се скриеш, Шестопръстия, кой знае защо, се беше снишил и колкото повече наближаваха социума, толкова по-крадешком вървеше. Огромната тълпа, която отдалече приличаше на огромно мърдащо същество, постепенно се разпадаше на отделни тела и той вече дори можеше да види учудените физиономии на онези, които ги бяха забелязали.

— Най-важното е — повтаряше за стотен път Затворника — да си по-нахален. Но не прекалено нахален. Трябва да ги ядосаме — но не и до такава степен, че да ни разкъсат на парчета. А бе гледай какво правя аз и ще разбереш.

— Я, Шестопръстия се домъкнал! — весело викна някой. — Здрасти бе, мръсник! Кой е тоя, дето го водиш?

Тези глупави думи внезапно — и незнайно защо — породиха у Шестопръстия цяла вълна носталгични спомени за детството му. Затворника, който вървеше след него, като че ли го усети, защото го блъсна в ребрата.

Отначало социумът беше рехав — тук живееха предимно сакатите и съзерцателите, които обичаха да са нарядко — и не беше сложно да ги заобикалят. По-навътре обаче тълпата се сгъстяваше и скоро Затворника и Шестопръстия бяха притиснати от всички страни. Все още можеха да се промушват напред, но с цената на ругатни от всички страни. А когато видяха над главите на застаналите пред тях трепкащия покрив на хранилкопоилката, вече не можеха да направят нито крачка.

— Винаги ме е удивлявало — тихо каза Затворника на Шестопръстия — колко умно е измислено всичко. Онези, които са най-близо до хранилкопоилката, са щастливи, защото знаят, че други искат да заемат местата им. А онези, които цял живот чакат пред тях да се отвори местенце, та да минат, са щастливи, защото има на какво да се надяват. Това е то хармонията и единството.

— Защо, не ви ли харесва? — чу се глас отстрани.

— Не ми харесва — отговори Затворника.

— И кое по-точно?

— Ами всичко.

И Затворника посочи с широк жест тълпата, величествения купол на хранилкопоилката, жълтите светлини по небосвода и далечната Стена на света, която едва се виждаше оттук.

— Ясно. И къде според вас е по-добре?

— Точно там е трагедията, че никъде! Точно там е работата! — страдалчески възкликна Затворника. — Ако някъде беше по-добре, щях ли да стоя тук и да си приказвам с вас?

— И другарят ви ли споделя същите възгледи? — попита гласът. — Защо е забил очи в земята?

Шестопръстия вдигна глава — дотогава гледаше в земята, защото това му позволяваше да участва в ставащото минимално — и видя кой говори. Беше охранен, с увиснала гуша, по която личаха всички анатомични подробности. Шестопръстия веднага разбра, че вижда един от Двайсетимата най-близки, олицетворение на съвестта на епохата. Очевидно точно преди да дойдат той беше разяснявал ситуацията, както ставаше понякога.

— Унили сте, защото не се готвите за решителния етап, момчета — неочаквано дружелюбно каза Най-близкият. — Ако се готвехте, нямаше да ви налягат такива мисли. И на мене понякога ми хрумват такива неща, че… Но знаете ли, работата помага…

И без да променя тона си, добави:

— Арестувайте ги.

Тълпата се раздвижи и Затворника и Шестопръстия бяха притиснати отвсякъде.

— Майната ви — също така дружелюбно каза Затворника. — Къде ще ни вкарате? Няма къде. Най-много пак да ни прогоните. Както се казва, не можеш да прескочиш Стената на света…

При което погледна някак странно, а гушестият се ококори — и очите им се срещнаха.

— Интересна идея. Вярно, има такава поговорка, но народната воля е по-силна.

Тази мисъл като че ли го въодушеви и той се обърна и изкомандва:

— Всички! Строй се! Ще правим нещо специално.

Всички се построиха, тръгнаха и скоро процесията — със Затворника и Шестопръстия в средата — стигна до Стената на света.

Беше наистина впечатляваща. Най-отпред вървеше дебелогушестият, след него — двама назначени за стари майки (никой, включително и той, не знаеше какво значи това — просто традиция), които ридаеха и ругаеха Затворника и Шестопръстия, като едновременно и ги оплакваха, и ги проклинаха, следваха самите престъпници, а зад тях вървяха народните маси.

— И така — каза дебелогушият, когато процесията спря, — настъпи ужасяващият миг на разплатата. Всички ще замижим, когато тези двама отцепници изчезнат в небитието, нали? И нека това знаменателно събитие да ни е за урок — на всички. Ридайте, майки!