— Защо? — попита Шестопръстия.
— Просто така. Звучи красиво. Ти ще си направиш ли?
Шестопръстия почна да рови, но не се получаваше нищо — стената му се срутваше. Ако ще говорим честно, той не се и стараеше, защото изобщо не повярва на Затворника, че ще дойде тъмното — и когато небесните огньове примигнаха и бавно почнаха да гаснат, а откъм социума долетя приличаща на шушнене на вятър в слама всенародна ужасена въздишка, в сърцето му едновременно подскочиха две силни чувства: познатият страх пред неочаквано настъпилата тъмнина и непознатото досега преклонение пред някого, който знае за света повече от него.
— Добре, стига — каза Затворника. — Скачай вътре. Аз ще си построя друго.
— Не мога да скачам — тихо отговори Шестопръстия.
— Тогава чао — каза Затворника, оттласна се от земята, издигна се нагоре и изчезна зад стената, след което тя се срути отгоре му и го покри с равномерен слой трици и торф. Образувалото се хълмче известно време потрепваше, после в него се появи мъничка дупчица — Шестопръстия видя в нея блестящото око на Затворника — и се възцари мрак.
Шестопръстия, разбира се, знаеше всичко за нощта, откакто се помнеше. „Това е естествен процес“ — казваха едни. „Работата, работата на първо място, стига глупости“ — казваха други и те бяха мнозинство. Мненията бяха много, но с всички тях ставаше едно и също: когато без никакви видими причини светлината угасваше, след кратка безнадеждна борба със страха всички изпадаха във вцепенение, а когато се свестяха (когато светлината пак се появяваше), помнеха съвсем малко. Същото ставаше и с Шестопръстия, докато живееше в социума, но сега — сигурно защото страхът от настъпилия мрак се събра със също толкова силния страх пред самотата и следователно се удвои — той не изпадна в обичайната спасителна кома. Далечният всенароден стон вече беше стихнал, а той все така седеше свит до могилката и тихичко плачеше. Не се виждаше нищо и когато в тъмнината внезапно се чу гласът на Затворника, Шестопръстия се насра.
— Стига си мърдал де — каза Затворника. — Пречиш ми да спя.
— Не мърдам — тихо отговори Шестопръстия. — Сърцето ми тупка. Искаш ли да си поприказваме?
— За какво? — попита Затворника.
— За каквото и да е, стига да е по-дълго.
— За природата на страха искаш ли?
— Ох, само това не! — писна Шестопръстия.
— Тихо де! — изшътка Затворника. — Тихо, че ще дойдат плъховете.
— Какви плъхове? Какво са плъховете? — изтръпнал от страх попита Шестопръстия.
— Твари на нощта. И на деня също, впрочем.
— Ох, не ми върви в този живот — прошепна Шестопръстия. — Ако си имах пръсти като всички, щях да си спя сега с тях. Господи, какъв ужас… Плъхове…
— Бе ти защо — почна Затворника — само повтаряш: Господи, та Господи… Вие там и в Бога ли вярвате?
— Един дявол знае. Че има нещо — има. Ама какво е — никой не знае. Ето например — защо става тъмно? Макар че може да се обясни и с естествени причини, разбира се. Ако ли пък почнеш да мислиш за Бога, нищо няма да направиш през живота си…
— А иначе какво можеш да направиш през живота си — попита Затворника.
— Как какво? Що за глупав въпрос! Знаеш какво — всеки се блъска към хранилката. Това е основен закон.
— Ясно. Ами всичко останало защо е?
— Кое „всичко“?
— Ами вселената, небето, земята, небесните светила — изобщо всичко.
— Как защо? Така е направен светът.
— И как е направен? — с интерес попита Затворника.
— Ами така. Движим се в пространството и времето. По законите на живота.
— И накъде?
— Де да знам. Това е вечна тайна. Знаеш ли, ще ме побъркаш с тия въпроси.
— Ти ще ме побъркаш с тия закони на живота и вечни тайни.
— Като не искаш, няма да си говорим — обидено каза Шестопръстия.
— Че на мен не ми се говори. Тебе те беше страх от тъмното.
Шестопръстия беше забравил за това. Позамисли се и забеляза, че вече изобщо не го е страх. Това толкова го уплаши, че той скочи и се втурна в мрака — и се натресе в Стената на света.
Зад него се чу прегракналото кикотене на Затворника и Шестопръстия се обърна и като стъпваше внимателно, тръгна към този единствен в мрака и безмълвието звук. Стигна до купчинката, под която се беше заровил Затворника, легна до нея и като се опитваше да не обръща внимание на студа, се помъчи да заспи. Дори не разбра кога е станало.
— Днеска отиваме отвъд Стената на света, чу ли ме? — каза Затворника.
Шестопръстия тъкмо тичаше към убежището на душата — вече можеше да си го прави почти като Затворника, обаче скокът се получаваше само със засилка и сега той тренираше. Осъзна смисъла на казаното в момента, когато трябваше да скочи, и в резултат се заби в нестабилната оградка така, че вместо да го покрият равномерно, торфът и триците паднаха на главата му, а краката му заритаха безпомощно във въздуха. Затворника му помогна да се измъкне и повтори:
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу