Виктор Пелевин: Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

— Защо? — попита Шестопръстия.

— Просто така. Звучи красиво. Ти ще си направиш ли?

Шестопръстия почна да рови, но не се получаваше нищо — стената му се срутваше. Ако ще говорим честно, той не се и стараеше, защото изобщо не повярва на Затворника, че ще дойде тъмното — и когато небесните огньове примигнаха и бавно почнаха да гаснат, а откъм социума долетя приличаща на шушнене на вятър в слама всенародна ужасена въздишка, в сърцето му едновременно подскочиха две силни чувства: познатият страх пред неочаквано настъпилата тъмнина и непознатото досега преклонение пред някого, който знае за света повече от него.

— Добре, стига — каза Затворника. — Скачай вътре. Аз ще си построя друго.

— Не мога да скачам — тихо отговори Шестопръстия.

— Тогава чао — каза Затворника, оттласна се от земята, издигна се нагоре и изчезна зад стената, след което тя се срути отгоре му и го покри с равномерен слой трици и торф. Образувалото се хълмче известно време потрепваше, после в него се появи мъничка дупчица — Шестопръстия видя в нея блестящото око на Затворника — и се възцари мрак.

Шестопръстия, разбира се, знаеше всичко за нощта, откакто се помнеше. „Това е естествен процес“ — казваха едни. „Работата, работата на първо място, стига глупости“ — казваха други и те бяха мнозинство. Мненията бяха много, но с всички тях ставаше едно и също: когато без никакви видими причини светлината угасваше, след кратка безнадеждна борба със страха всички изпадаха във вцепенение, а когато се свестяха (когато светлината пак се появяваше), помнеха съвсем малко. Същото ставаше и с Шестопръстия, докато живееше в социума, но сега — сигурно защото страхът от настъпилия мрак се събра със също толкова силния страх пред самотата и следователно се удвои — той не изпадна в обичайната спасителна кома. Далечният всенароден стон вече беше стихнал, а той все така седеше свит до могилката и тихичко плачеше. Не се виждаше нищо и когато в тъмнината внезапно се чу гласът на Затворника, Шестопръстия се насра.

— Стига си мърдал де — каза Затворника. — Пречиш ми да спя.

— Не мърдам — тихо отговори Шестопръстия. — Сърцето ми тупка. Искаш ли да си поприказваме?

— За какво? — попита Затворника.

— За каквото и да е, стига да е по-дълго.

— За природата на страха искаш ли?

— Ох, само това не! — писна Шестопръстия.

— Тихо де! — изшътка Затворника. — Тихо, че ще дойдат плъховете.

— Какви плъхове? Какво са плъховете? — изтръпнал от страх попита Шестопръстия.

— Твари на нощта. И на деня също, впрочем.

— Ох, не ми върви в този живот — прошепна Шестопръстия. — Ако си имах пръсти като всички, щях да си спя сега с тях. Господи, какъв ужас… Плъхове…

— Бе ти защо — почна Затворника — само повтаряш: Господи, та Господи… Вие там и в Бога ли вярвате?

— Един дявол знае. Че има нещо — има. Ама какво е — никой не знае. Ето например — защо става тъмно? Макар че може да се обясни и с естествени причини, разбира се. Ако ли пък почнеш да мислиш за Бога, нищо няма да направиш през живота си…

— А иначе какво можеш да направиш през живота си — попита Затворника.

— Как какво? Що за глупав въпрос! Знаеш какво — всеки се блъска към хранилката. Това е основен закон.

— Ясно. Ами всичко останало защо е?

— Кое „всичко“?

— Ами вселената, небето, земята, небесните светила — изобщо всичко.

— Как защо? Така е направен светът.

— И как е направен? — с интерес попита Затворника.

— Ами така. Движим се в пространството и времето. По законите на живота.

— И накъде?

— Де да знам. Това е вечна тайна. Знаеш ли, ще ме побъркаш с тия въпроси.

— Ти ще ме побъркаш с тия закони на живота и вечни тайни.

— Като не искаш, няма да си говорим — обидено каза Шестопръстия.

— Че на мен не ми се говори. Тебе те беше страх от тъмното.

Шестопръстия беше забравил за това. Позамисли се и забеляза, че вече изобщо не го е страх. Това толкова го уплаши, че той скочи и се втурна в мрака — и се натресе в Стената на света.

Зад него се чу прегракналото кикотене на Затворника и Шестопръстия се обърна и като стъпваше внимателно, тръгна към този единствен в мрака и безмълвието звук. Стигна до купчинката, под която се беше заровил Затворника, легна до нея и като се опитваше да не обръща внимание на студа, се помъчи да заспи. Дори не разбра кога е станало.

— Днеска отиваме отвъд Стената на света, чу ли ме? — каза Затворника.

Шестопръстия тъкмо тичаше към убежището на душата — вече можеше да си го прави почти като Затворника, обаче скокът се получаваше само със засилка и сега той тренираше. Осъзна смисъла на казаното в момента, когато трябваше да скочи, и в резултат се заби в нестабилната оградка така, че вместо да го покрият равномерно, торфът и триците паднаха на главата му, а краката му заритаха безпомощно във въздуха. Затворника му помогна да се измъкне и повтори: