Виктор Пелевин: Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

— Днеска отиваме отвъд Стената на света.

През последните дни Шестопръстия беше чул от него толкова невероятни неща, че в душата му нещо скърцаше и пращеше, а предишният му живот в социума му се струваше забавна фантазия (а може би пошъл кошмар — не беше решил още), но това сега беше вече прекалено.

— Решителният етап настъпва след всеки седемдесет затъмнения — продължи Затворника. — А вчера беше шейсет и деветото. Светът се управлява от числата.

И посочи набучените покрай Стената на света сламки.

— На как може да отидем отвъд Стената на света, щом тя е Стената на света? Дори името й… Ами че зад нея няма нищо…

Шестопръстия беше толкова смаян, че дори не обърна внимание на мистичните обяснения на Затворника — иначе настроението му непременно щеше да се развали.

— И какво като няма нищо? — попита Затворника. — Това може само да ни радва.

— И какво ще правим там?

— Ще живеем.

— Че не си ли живеем добре тука?

— Това „тука“, идиот с идиот, скоро няма да го има.

— А какво ще има?

— Остани и ще разбереш. Нищо няма да има.

Шестопръстия съвсем се обърка и попита:

— Защо непрекъснато ме плашиш?

— Стига хленчи де — измърмори Затворника; вглеждаше се загрижено в някаква точка на небосвода. — Отвъд Стената на света хич даже не е лошо. Мен ако питаш, даже е по-хубаво, отколкото тук.

Отиде до останките на построеното от Шестопръстия убежище за душата и започна да ги разравя и разхвърля.

— Защо ми го разваляш? — попита Шестопръстия.

— Преди да напуснем някой свят, трябва да обобщим опита си от пребиваването в него, а после да заличим всички следи, които сме оставили. Това е традиция.

— И кой я е измислил?

— Какво значение има това? Е, аз. Поради липса на друг, разбираш ли. Готово…

Затворника огледа резултата от работата си — на мястото на срутената постройка сега имаше идеално равно място, което изобщо не се различаваше от околната пустиня.

— Готово — повтори той. — Унищожих следите. Сега трябва да се обобщи опитът. Твой ред е. Качи се на ей онази буца и разказвай.

Шестопръстия разбра, че са го прекарали — бяха му оставили най-тежката и, най-важното, неразбираемата част от работата. След случая със затъмнението обаче той беше решил да слуша Затворника. Вдигна рамене, огледа се дали наблизо няма някой от социума и се покатери на буцата.

— Какво да разказвам?

— Всичко, което знаеш за света.

— Е, тогава знаеш ли колко ще киснем тук! — подсвирна Шестопръстия.

— Не мисля — сухо отговори Затворника.

— Значи така. Нашият свят… Ама че идиотски ритуал си измислил…

— Не се разсейвай.

— Нашият свят е правилен осмоъгълник, който се движи равномерно и по права линия в пространството. Тук ние се подготвяме за решителния етап, който увенчава живота ни. Поне това е официалната формулировка. Светът е заобиколен от така наречената Стена на света, възникнала обективно в резултат на действието на природните закони. В центъра на света има хранилкопоилка на две нива, около която се е зародила цивилизацията ни. Положението на всеки член на социума спрямо хранилкопоилката се определя от общественото му значение и заслуги…

— Виж, това не го бях чувал — прекъсна го Затворника. — Какво значи това заслуги? И обществено значение?

— Ами… Как да ти обясня… То е, когато някой е точно до хранилкопоилката.

— И кой е този някой?

— Нали ти казах, този, който има по-големи заслуги. Или обществено значение. Аз например по-рано имах известни заслуги, но сега нямам никакви. Ама ти не знаеш ли модела на вселената?

— Не го знам — каза Затворника.

— Как така?… Тогава как си се готвил за решителния етап?

— После ще ти кажа. Давай нататък.

— Ами това е почти всичко. Какво още… Извън социума е Великата пустиня, обкръжена от Стената на света. Край нея живеят отцепници като нас.

— Ясно. Отцепници. И къде е цепеницата? В смисъл онази, от която сме се отцепили?

— Ама и ти си един… Това даже и Двайсетимата най-близки не го знаят. То е вечна тайна.

— Аха. И какво по-точно е това вечната тайна?

— Законът на живота — отговори Шестопръстия. Нещо в интонацията на Затворника не му харесваше.

— Добре. А какво е законът на живота?

— Вечна тайна.

— Вечна тайна? — попита Затворника със странно изтънял глас и бавно почна да обикаля Шестопръстия.

— Стига бе! Стига! — уплаши се Шестопръстия. — Това си е твой ритуал!

Затворника обаче вече се беше успокоил.

— Добре — каза той. — Слизай.