Виктор Пелевин - Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

— Днес ще направим последния опит. Последен, защото утре вече няма да има кой да го направи. Сега ще отидем до Стената на света, та да не ни пречат, и ще се опитаме да се пренесем на покрива на хранилкопоилката. Ако не успеем, ще се сбогуваме със света.

— И как? — по навик попита Шестопръстия.

Затворника го погледна учудено.

— Откъде да знам как?

Казаха на всички, че пророците отиват да общуват с боговете, и скоро Затворника и Шестопръстия вече бяха до Стената на света — седнаха и опряха гърбове в нея.

— Не забравяй — каза Затворника, — трябва да си представиш, че вече си там, и тогава…

Шестопръстия затвори очи, съсредоточи цялото си внимание върху ръцете си и почна да мисли за гофрирания маркуч, който влизаше в горнището на хранилкопоилката. Постепенно изпадна в транс и изпита усещането, че маркучът е съвсем до него — на една ръка разстояние. Досега Шестопръстия винаги отваряше очи и винаги се оказваше, че клечи там, където е клекнал. Днес обаче реши да опита нещо ново. „Ако посегна бавно — помисли си — и стисна маркуча, какво ще стане?“ И много внимателно, за да не изгуби постигнатото убеждение, че маркучът е пред него, посегна. И когато ръцете му се срещнаха там, където допреди малко беше имало само пустота, и напипаха маркуча, той не издържа и викна с всички сили:

— Стана! — И отвори очи.

— Тихо бе, глупак — каза Затворника и Шестопръстия видя, че е стиснал крака му. — Гледай!

Шестопръстия скочи и се огледа. Вратата на Първи цех се беше отворила и вече почти минаваха през нея.

— Това е то — каза Затворника. — Давай да бягаме.

Не казаха нищо повече. Транспортната лента се движеше със същата скорост като тях, само че на обратно, и те бяха все така под портала за Първи цех. А когато стигнаха до почетните си места до хранилкопоилката, лентата ги отнесе в неизвестното.

Затворника привика един от паството и му каза:

— Сега спокойно. Иди и кажи на другите, че е дошъл Денят на Страшния супник. Виждаш ли как е притъмняло небето?

— И какво да правим? — попита с надежда членът на паството.

— Всички да наклякат на земята и да направят ето така — каза Затворника и затули очите си с шепи. — И да не надничате, защото иначе не отговаряме за нищо. И ще клечите кротко.

Отначало се разкудкудякаха, но после всички наклякаха и изпълниха нарежданията на Затворника.

— Ами — каза Шестопръстия — да се простим със света, що ли?

— Давай — каза Затворника. — Ти пръв.

Шестопръстия стана, огледа се, въздъхна и пак клекна.

— Свърши ли? — попита Затворника.

Шестопръстия кимна.

— Значи е мой ред — каза Затворника, изправи се, вирна глава и изкрещя с всичка сила: — Сбогом, свят!

— Тоя пък какво се е разкукуригал — каза един гръмотевичен глас. — Той ли е?

— Не — отговори друг глас. — Другият до него.

Над Стената на света се появиха две огромни лица. Бяха боговете.

— Ама те са направо измрели бе — съкрушено отбеляза първото лице. — Какво да ги правим?

Над света премина огромна ръка в бял, зацапан с кръв и перушина ръкав, и пипна хранилкопоилката.

— Къде гледаш бе, Семьон, твойта мама! Хранилката им е счупена.

— Здрава си беше — отговори басов глас. — Проверявах я в началото на месеца. Кво, ще ги колим ли?

— Какво да им колим? Включи конвейера, дай друг контейнер и утре да им оправиш хранилката. Направо не знам как не са умрели от глад…

— Добре, включвам.

— А тоя с шестте пръста — и двете бутчета ли искаш?

— И двете.

— Мислех едното да е за мен.

Затворника погледна Шестопръстия — той слушаше внимателно, но не разбираше почти нищо.

— Ей — прошепна Затворника. — Те май искат да…

В същия момент огромната бяла ръка пак мина през небето и сграбчи Шестопръстия.

— Той така и не разбра какво иска да му каже Затворника. Пръстите го стиснаха, откъснаха го от земята, после пред него се мерна огромен гръден кош с щръкнала от джоба химикалка, после яка — и накрая две огромни изцъклени очи го погледнаха от упор.

— Ей, гледай какви крила има само! Като на орел! — каза една огромна уста, от която стърчаха дълги жълти зъби.

Шестопръстия отдавна беше свикнал боговете да го вдигат. Сега обаче ръцете, които го държаха, излъчваха някакви странни, плашещи вибрации. От думите на боговете той разбра само, че става дума за ръцете му, а може би и за краката му, а после някъде отдолу долетя безумният вик на Затворника:

— Бягай! Клъвни го в муцуната!

За пръв път, откакто се познаваха, в гласа на Затворника звучеше отчаяние. И Шестопръстия се изплаши — ама толкова се изплаши, че всичките му действия придобиха някаква сомнамбулична непогрешимост — и с всички сили клъвна облещеното срещу него око и почна с невероятна скорост да удря потното лице на бога с ръцете си — и от двете страни.