Виктор Пелевин - Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

Проходът, по който тича фигурката, се променя. Обикновено е нещо като тесен тунел, но понякога се превръща в невероятно красива галерия с източни орнаменти по стените и високи тесни прозорци. По стените горят факли, а в задънените коридори и на мостчетата над бездънните каменни шахти стоят врагове с голи мечове — фигурката може да се сражава с тях, ако натиснеш клавиша „Shift“. Ако натиснеш няколко клавиша едновременно, фигурката може да подскача и да се набира, да виси на някой ръб и дори, като се засили, да прескача каменните кладенци, от чиито дъна стърчат остри колове. Играта има много нива, от долните можеш да се качваш на по-горните, а от горните да падаш на по-долните — и тогава коридорите се променят, променят се и капаните, делвите, от които фигурката пие, за да възстанови силите си, стават различни, но иначе всичко си остава същото: фигурката тича по каменните плочи покрай факлите, черепите по пода и рисунките по стените. Целта на играта е да се изкачиш до най-горното ниво, където те чака принцесата, но за това трябва да отделиш наистина много време. Всъщност, за да победиш, трябва да забравиш, че натискаш клавиши, и да се превърнеш в тази фигурка — чак тогава тя ще стане толкова пъргава, че да може да се сражава, да се промушва през щракащите в тесните каменни коридори резачки, да прескача шахтите и да тича по пропадащите плочи, всяка от които издържа тежестта на тялото й, макар че фигурката всъщност няма никакво тяло и съответно никаква тежест, също както нямат тежест и — ако се замисли човек — пропадащите плочи, колкото и убедителен да е трясъкът, с който падат.

Принцът тичаше по един каменен корниз; трябваше да успее да се промуши под желязната решетка преди тя да се спусне, защото зад нея имаше една делва с тясно гърло, а почти не му бяха останали сили: беше прескочил два кладенеца с колове, а пък и скокът от втория етаж на осеяния с камъни под също беше труден. Саша натисна „Right“ и веднага след това „Down“ и принцът като по чудо успя да се промъкне под вече почти спусналата се решетка. Картинката на екрана се промени: вместо делвата на мостчето отпред стоеше тлъст воин с тюрбан и го гледаше хипнотизиращо.

— Лапин! — чу се зад гърба му един отвратително познат глас и Саша го сви под лъжичката, въпреки че нямаше никакъв обективен повод за страх.

— Да, Борис Григориевич?

— Я ела в кабинета ми.

Кабинетът на Борис Григориевич всъщност не беше никакъв кабинет, а просто част от стаята, оградена с няколко ниски шкафа, така че когато Борис Григориевич обикаляше територията си, над тях се виждаше плешивото му теме и на Саша понякога му се струваше, че е клекнал до някаква билярдна маса и наблюдава движението на единствената останала топка, почти скрита зад ръба. Следобед Борис Григориевич обикновено падаше в дупката, но сутрин, в най-натовареното време, обикновено отскачаше от ръбовете, като ролята на щеката се изпълняваше от телефона, чието звънене караше полусферата с цвят на слонова кост, която се виждаше над затрупаните с папки шкафове, да се движи малко по-бързо.

Саша мразеше Борис Григориевич с онази безкрайна и хладна омраза, която е позната само на сиамските котараци, гледани от жесток стопанин, и на челите Оруел съветски инженери. Саша беше изчел целия Оруел още като студент — тогава още беше забранен — и оттогава всеки ден си намираше безбройни поводи да поклати глава и да се усмихне криво. Сега — докато минаваше през прохода между двата шкафа — също се усмихна криво на предстоящия разговор.

Борис Григориевич стоеше до прозореца и като застиваше във всяка от междинните пози, отработваше удара „лястовичи полет“, при това не с бамбукова пръчка, както доскоро, когато почна да усвоява „Будокан“, а с истински самурайски меч. Днес беше с „ловни дрехи“ от зелен атлаз, под които се виждаше измачкано кимоно от пъстро синобу. Когато Саша влезе, той внимателно сложи меча на перваза на прозореца, седна на рогозката и посочи съседната. Саша малко непохватно седна и се загледа в плаката на „Хонда“ — един мотоциклетист с високи кожени ботуши вече втора година завиваше на стената на шкафа вдясно от рогозката на Борис Григориевич. Борис Григориевич сложи ръка на процесорния блок на „айти-то“ си, същото като на Саша, само че осемдесет мегабайта — и затвори очи; чудеше се как да почне разговора.

— Чете ли последните „Аргументи“? — попита той накрая.

— Не съм абониран.

— Жалко. — Борис Григориевич вдигна вестника от пода и го размаха във въздуха. — Много хубав вестник. Не мога да разбера на какво се надяват комунистите. Петдесет милиона души погубиха, а още приказват. Ами че то всичко си е ясно.