Николай Пенчев - Жълтата кутия

Писарят сграбчи с едната си ръка непознатия за яката, с другата извади кинжала си и го опря в гърлото му

– Кой си ти? Защо ме следиш? Кой те праща? – с хриптящ глас попита той.

– Викат ми Невестулката – мъжът съвсем не изглеждаше притеснен от опрения в гърлото му нож. – Никой не ме праща. Идвам сам. Имам информация и искам да я продам, което ще стане по-удобно, ако ме пуснеш и прибереш оръжието си.

Климент се огледа. Дали това не беше капан?

Лицето на мъжа бе тясно и издължено, носът въздълъг, очите леко дръпнати, ушите му стърчаха встрани, като дръжки на кана. Беше облечен в избеляла вълнена куртка, изтъркани ботуши, но коланът му имаше сребърна катарама.

"Наистина прилича на невестулка" – помисли си Климент и леко отпусна хватката си.

- Каква информация? Защо мислиш, че ще искам да я купя?

- Ще искаш! – ухили се Невестулката и показа ред развалени гъби. – Ще направим така - ще ти кажа какво знам и ти сам ще прецениш дали то струва нещо.

Писарят кимна.

– Слушам те.

– Да влезем вътре – мъжът посочи към страноприемницата. – там ще ни е по-удобно. А може и да поръчаш кана пиво.

– Никъде няма да влизам! – отсече писарят. – Ако имаш да казваш нещо, казвай го тук или се махай!

Дребосъкът се огледа бързо в двете посоки, след което дръпна Климент по-навътре в сенките. Дланите му бяха потни, с дълги тънки пръсти.

– Щом не искаш, не искаш. Макар да не обичам да говоря на улицата. Може някой да ме види и да реши, че съм станал доносник. Добре, добре – Невестулката вдигна ръце, защото писарят отново извади кинжала си. – Става дума за Батой. Предполагам знаеш кой е той – Климент кимна. – Напоследък все по-често се появява в града. Хора от шайката му обикалят кръчмите и събират хора. Говореха, че подготвят голям удар и имат нужда от помощ, макар така и да не казаха за какво става дума. Тайно раздаваха мечове, копия, лъкове и щитове. Преди седмица всичко неочаквано приключи.

– И какво му е толкова интересното на това? Дори не знаеш кого са щели да ограбват – попита писарят, макар информацията наистина да бе интригуваща. Но нещо не се връзваше както трябва. Защо мошеникът му разказваше плановете на Батой?

Невестулката го погледна разочаровано.

– Това не е всичко, нали? – притисна го писарят – Има и още. Най-добре ми кажи.

Мъжът облиза устните си. Явно се чудеше дали да говори.

– Не харесвам Батой и хората му – Невестулката плюеше думите една след друга. – Появи се внезапно и иска да обсеби всички. Действа мащабно, организирано и не търпи никаква конкуренция. Винаги е имало главатари, които са искали да прибират част от плячката на другите. Едни взимат от печалбата на просяците, други контролират проститутките, трети хазарта и пиенето. Тези като мен – честните джебчии, също има на кого да се отчитаме. Но никой досега не е искал да сложи ръка на всичко. Това ме плаши. И не само мен – дребосъкът сложи дланта на сърцето си. – Няма да лъжа, аз съм крадец и мошеник. Макар да имам своите принципи и никога не пребърквам бедняци и пияници. Имахме си гилдия на джебчиите. Събирахме се всеки последен петък на месеца, обменяхме информация, напивахме се, всеки показваше какво ново е научил, по някога се карахме, биехме и ругаехме. Ръководеше ни Крисп – бивш свещеник. Бяха го преследвали, залавяли, мъчили... липсваха му пръсти и на двете ръце. Но това не му пречеше да откопчае която и да е верижка от нечии врат и да отвори която ѝ да е врата – Невестулката въздъхна. – След това се появи Батой. Крисп се опита да му се противопостави, но просто изчезна. Както и повечето от помощниците му. Намериха го с прерязано гърло и натъпкан златен синджир в устата. След това никой не посмя да протестира. Сега на чело на гилдията ни е поставен някой си Бинух. Никой не знае кой е и от къде се появи. Едър е, спор няма и обича да раздава справедливост с юмруците си, но не може да открадне и медена питка от сукалче. За щастие се мярка рядко – колкото да си вземе дължимото. Ако не е старият Лаца – Паяка, който единствен остана от приближените на Крисп, няма да знае как да раздели и сламата на две магарета – Невестулката гневно изду бузи. – Подобни неща се случват и с другите. Няколко сутеньора бяха убити, организатори на залози изчезнаха... След което Батой стисна всички за гърлото. Сега всяка седмица трябва да нося на Бинух нова такса. Толкова е висока, че не ми остава нищо от което да живея. А и аз имам нужди – кана вино, прясна мръвка в чинията и някоя женичка, която да ме топли от време на време. Сега нямам пари дори да си купя кумис! Наложи ми се да продам част от инструментите си, защото независимо дали си имал успех или не, трябва да внасяш таксата на Батой. Който не успее да се издължи навреме, първо получава предупреждение, после глоба, след което изчезва.