Николай Пенчев - Жълтата кутия

Негово Високопреосвещенство епископ Йоан се оригна, избърса устата си с ленена салфетка и се облегна на тапицирания с мека кожа стол. По брадата му се стече капка сос, който се задържа за миг на един от космите, след което падна точно в средата на прекрасния зелен извезан със златни шевици епитрахил, оставяйки грозно, мазно петно.

Владиката изсумтя сърдито, разпери дебелите си пръсти и побутна по-далеч празната паница, в която лежаха само няколко оглозгани кокала и вдигна броеницата си от червен кехлибар.

– Филотей! – извика той, докато със сумтене сваляше епитрахила. – Ела веднага! Имам нужда от теб.

След секунда в стаята се появи висок, облечен в расо мъж, с къса, добре поддържана черна брада и коса, пълна с пърхут, който се сипеше върху раменете му като малки бели снежинки. За разлика от Йоан, който бе дебел, червендалест и тромав, архидякон Филотей бе слаб и гъвкав, с умни, искрящи сини очи. Без да чака обяснения, той грабна дрехата на Негово Високопреосвещенство, вдигна я срещу светлината и ядно изцъка с език.

– Какво си ми зацъкал! – сряза го Йоан. – Грижа те е за епитрахила повече отколкото за мен, нали? Цял ден обикалям и обикалям. Каталясах! Толкова бях гладен, че не ми остана време да се преоблека. Ей така стана белята.

Филотей цъкна още веднъж с език преди да отговори.

– Дрехата е съсипана! – констатира архидяконът и се усмихна, сякаш това му доставяше удоволствие.

– Как ще е съсипана! – викна Йоан и се заклати на стола, който заплашително изскърца под тежестта му. – Трябва да може да се почисти.

Филотей поклати глава.

– Ще пробвам с оцет и вода, но ме е страх да не повредя плата.

– Само това остава, да го повредиш! Как ще се върна в Константинопол в такъв вид? Всички ще ми се смеят!

Архидяконът въздъхна, след това кимна с глава, внимателно сгъна изцапания епитрахил и напусна стаята.

Загледан в гърба му, Йоан се отпусна отново на стола и се загледа в красивата си броеница. Не се и съмняваше, че свещеникът ще се справи с поставената му задача. Филотей бе като истински ангел хранител за Негово Високопреосвещенство – справяше се с всяка задача, която му поставеше. Архидяконът бе измъквал началника си от далеч по-заплетени ситуации. Владиката се намръщи, тежки бръчки набраздиха широкото му чело, спуснаха се покрай очите и свършиха около дебелите, алени устни. Йоан не искаше да си спомня последното им преживяване. Бяха се опитали да го убият и само бързата намеса на помощника му го бе спасила.

Епископът гневно изсумтя. Много си позволяваха тези новопокръстени псета. Вместо да се валят в краката му и да му целуват подметките от благодарност за това, че ги е спасил от Геена огнен и ги води по пътя на праведниците, те не му отдаваха необходимата почит. И което бе по-лошото, не искаха да слушат проповедите му, гонеха доведените от него чак от Константинопол и Солун отци и свещеници, хулеха ги и не искаха да ги приемат като свои! Император Михаил и патриарх Фотий специално бяха поръчали – след покръщението българите да се кланят само на Константинополската църква, да говорят и се молят на гръцки и да се подчиняват на изпратените им свещеници, ако искат да спасят грешните си души. А ето, те не правеха така и заплашваха мисията му, уплашено си помисли Йоан и бързо се прекръсти. Само това оставаше! Заради някакви новопокръстени варвари да се изложи пред императора и патриарха!

За да избегне подобна участ, Негово Високопреосвещенство бе решил сам да проповядва и да отваря очите на тези заслепени хора. Бе влезнал в една от църквите, бе изгонил тамошния свещеник и лично започна да води службата. Отначало всичко вървеше добре, но скоро владиката забеляза, че новите му братя во Христе не го слушат, въртят се като шугави по местата си и му хвърлят гневни погледи. Прогоненият свещеник също вместо да се кротне, започна да призовава множеството да махне самозванеца.

Йоан се бе вцепенил и за малко да замлъкне насред един тропар. Той! Самозванец! Как си позволяваха подобно отношение! Архиепископът спря службата и започна да обяснява как е изпратен тук лично от императора и патриарха, когато брат Филотей внезапно излезе от тълпата, хвана го здраво за ръката и го издърпа от църквата. След което им се наложи да бягат, а част от разгневените българи ги последваха с викове и закани.

Уплашен, Йоан запретна расото си и се затича по павираната улица, тресейки дебелите си бузи и рискувайки всеки момент да се спъне и падне на земята. Добре, че бяха близо до къщата, която обитаваха, та не му се наложи да тича много. Но това бе нечуван позор и светотатство, които не трябваше да останат ненаказани! Негово Високопреосвещенство искаше да се оплаче, да настоява виновниците да бъдат намерени и затворени, а той лично щеше да анатемоса вироглавия поп, но се оказа, че няма пред кого да го стори. Борис бе заминал, наместникът му бе убит и никой не знаеше кой управлява града.