Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Сядай, разполагай се! – с широк жест посочи около себе си Еспор, все едно той бе домакинът, след което започна шумно да сърба чорбата.

Климент седна до масата без да сваля очи от неочаквания гост. Внимателно оглеждаше едрото му, осеяно със следи от шарка лице, тежките му мустаци, които той част по част облизваше, обръснатата му глава, златните обици по ушите. Боилът бе едър и внушителен, неприятен на вид, от него се носеше мирис на пот и спарено. Това, което интересуваше писаря, бе защо Борис е пратил този човек в Плиска, вместо да го държи при себе си в Сердика, където се бе установил след последната си победа.

Най-накрая комитът се нахрани, бутна чинията настрани, хлъцна доволно и отпи направо от каната.

– Хубаво е да се прибереш у дома! – Еспор обърса наквасените си мустаци. – Вече не си спомням от кога не съм ял нормална храна, сервирана на нормална маса. Но няма какво да се оплаквам! Времената са такива и всички сме длъжни да се съобразяваме с тях.

– Какво искаш? – направо го попита писарят. – Предполагам не си бил всичкия този път от Сердика само за да можеш да се наядеш като хората.

– Всъщност не стигнах до Сердика. Борис ме прати насам веднага щом разбра какво се случва в столицата му.

– И какво се случва? – подразнен попита Климент.

– Ами случва се това – гласът на Еспор се повиши с няколко нотки. – Случва се това, че някой избива поданиците му. И то точно тези, на които най-много държи.

– Радвам се, че князът се е загрижил за здравето ми – не му остана длъжен Климент. – Предполагам си чул, че едва оживях след нападение на шестима убийци.

– Ха! – изсмя се комитът. – Че кой се интересува от теб? – очите на Еспор проблеснаха подигравателно. – Борис ме прати, за да разбере защо още не си постигнал успех със задачите, които ти постави! Това определено не му харесва – боилът се наведе към писаря. Дъхът на боила вонеше на чесън, риба и бира, но Климент не се отдръпна. – Не му харесва също така, че вместо да разрешиш убийството на свещеника Агоп, си оставил друг поп да бъде убит. И то не кой да е, а един от любимците му – Александър!

– Е, поне му остават още двама – Дориян и Стефан. Както и епископ Йоан, разбира се – отговори писарят. Нима Борис го винеше за новото убийство?

– Не се прави на много умен! – комитът седна обратно на стола си. – Борис е недоволен и ме прати да ти го кажа!

– И какво ще правиш сега? Сам ще разрешиш престъпленията? Не се и съмнявам, че ще успееш да се справиш още до довечера.

Неочаквано за толкова едър мъж, какъвто беше, Еспор скочи на крака, като едновременно с това извади малък извит нож от ботуша си.

– Внимавай, Клименте! – изсъска той, а очите му се бяха превърнали в малки черни цепки. – Може да си храненик на княза, но това не означава, че може да ми се подиграваш! За разлика от теб, аз съм боил, комит и член на Великия съвет!

– Много важно! – не му остана длъжен писарят. – Ако Борис е толкова недоволен от мен, нека прати някой друг да разбере какво става в, както сам каза, собствената му столица!

Лицето на Еспор се напълни с кръв, дланта му се стегна около ножа. Плъзгайки се като котка, комитът тръгна напред.

– Ако направиш още една крачка към господаря ми и ще си мъртъв! Спри! Не се шегувам! – на вратата с малък рогов лък бе застанал Корсис. Стрелата му сочеше право в сърцето на комита.

Еспор остана на място, поколеба се за миг, след което прибра ножа си и се ухили.

– Ще те запомня! – обеща той на Корсис. – И скоро ще се срещнем пак, можеш да си сигурен!

– Аз също няма да те забравя! И ще чакам появата ти с нетърпение.

– Що се отнася до теб, Клименте, още сега ще изпратя писмо на княза. Нека знае как се изпълняват заповедите му. А те са – убийствата на свещеници да спрат, да намериш и накажеш виновника за извършването им. Както и да се отчиташ всеки ден пред мен до къде е стигнало разследването ти. Ако не вярваш на мен, може би ще повярваш на господаря си, Борис! – Еспор извади от кесията на колана си малък свитък и го хвърли на масата. След това плю на земята и излезе от стаята. След миг силният му глас, даващ команди, огласи улицата.

Едва се след като тропотът от копитата заглъхна, Корсис свали лъка.

- Какво ще правим сега, господарю? – попита той.

Климент въздъхна, седна пред масата и разгърна свитъка, макар да бе сигурен, че там пише точно това, което бе казал Еспор.

– Ще се заемем с разследването на убийствата на свещениците. Точно както ни нарежда князът. Забавихме се прекалено дълго. И като начало ще посетим презвитер Дориян в приюта му. Но преди това ще се отбия при епископ Йоан. Може от някой от тях да научим нещо интересно. Що се отнася до комита – Климент вдигна рамене. – Все някак ще се оправим с него. И благодаря за подкрепата.