Николай Пенчев - Жълтата кутия

Ако Николай беше виновен, случаят щеше да се окаже банален обир, в който нямаше замесена нито политика, нито религия.

Князът щеше да бъде доволен.

Климент – още повече.

Слънцето бързо залязваше и писарят реши, че е свършил достатъчно работа. Крайно време бе да се прибере, да хапне и да си почине. Какво ли правеше Корсис? Сигурно се чудеше къде се губи господарят му.

Климент ускори крачка. По ъглите на къщите, поставени в железни скоби, припукваха факли, на площадите в плитки мангали горяха огньове. Фокусници и жонгльори се опитваха да привлекат вниманието на минувачите, продавачи на вода се надвикваха с търговци на амулети и реликви, проститутки си търсеха клиенти, подвиквайки мръсотии на минувачите.

На един от ъглите разказвач на приказки бе събрал тълпа около себе си. Докато минаваше покрай него, писарят чу част от историята за магьосника Балан, когото никой не можел да залови. Дори когато владетелят пратил след него всичките си войници, вълшебникът побягнал сред стадо овце и изчезнал.

"И когато войниците наближили стадото, овцете вдигнали главите си към тях и всички били с лицето на Балан. И преследвачите му толкова се уплашили, че побягнали все едно под петите им е запален огън" – триумфално завърши историята си разказвачът.

Близо до пазаря писарят мерна "Неуморните" увлечени в играта си, но не им се обади. Някой друг ден щеше да навести новите си приятели. Четирима войници водеха мъж, заловен да краде, който крещеше, че е невинен, а намерените в джобовете му кесии са негови. Страноприемниците бяха пълни с хора, от прозорците им се носеха песни, викове и смях. Жителите на столицата бързаха да пропият това, което бяха изработили през деня.

Климент стисна с едната ръка кесията си, с другата камата под наметката и свърна в страничните улички. Искаше да е по-далеч от тълпата, изпълнила града.

Минувачите намаляха, също и факлите по ъглите. Скоро всичко потъна в мрак, единствената светлина идваше от прозорците на къщите покрай които минаваше. Някъде излая куче, някой го изруга, от другата страна му отвърна веселяшка песен. Пътят бе по-пряк, но и по-опасен. Тук рядко се мяркаха войници и ако му се случеше нещо, щеше да трябва да разчита само на себе си.

Едър просяк внезапно изскочи на пътя му и стиснал заплашително дебела тояга, се насочи към писаря, искайки милостиня. Климент отметна наметалото си, извади камата си и я размаха срещу него, но просякът не се уплаши. Вместо да отстъпи той замахна към главата на писаря. Климент се наведе да избегне удара и това му спаси живота. Над главата му профуча стрела, която се заби дълбоко в гърдите на нападателя му. Просякът падна по гръб, от устата му потече кръв, пръстите му се свиха в гърч.

Без да се оглежда, все още стиснал ножа си в ръка, писарят прескочи трупа и се втурна напред в мрака. Зад него прелетя друга стрела, която се удари в близкия каменен зид и с дрънчене падна на земята. Гледайки в краката си, за да не стъпи в някоя дупка, Климент се понесе из кривите улички. Чу свистенето на още няколко стрели, но те минаха далеч от него. Дали бързият му бяг, тъмнината или изненадата на стрелеца, че е пропуснал мишената си, му спасиха живота?

Най-накрая стигна до една от страничните врати на Вътрешния град, прелетя през нея и бързо я затръшна зад гърба си. Сърцето му биеше лудо, по гърба му се стичаше пот. Защо ли му трябваше да минава на пряко?

Бършейки мокрото си чело, вслушвайки се във всеки звук, който идваше зад стената Климент остана облегнат на вратата докато дишането му не се успокои и не се убеди, че повече нищо не го заплашва. Накрая, оглеждайки се на всяка крачка, бавно пое към собствения си дом.

Корсис спеше и хъркането му огласяше къщата. На масата бяха оставени паница с месо в сос и парче хляб, покрити с тънка ленена кърпа. До тях имаше и кана с вино.

Въпреки приготвената храна, писарят се почувства разочарован. Беше се надявал да обсъди с Корсис случилото се през деня и да му разкаже за нападението. Говоренето му помагаше да формулира мислите си по-ясно, а и младежът задаваше въпроси, които насочваха разсъжденията му в нова посока.

Климент въздъхна и седна пред масата. Храната му се стори безвкусна и изстинала, виното кисело, помещението студено. Наметна се с един от елеците си, изяде месото, отопи соса с хляба и изпи виното. След което се съблече и безшумно се мушна в студеното легло, зави се до брадата и се загледа в тавана. Чувстваше се самотен, тъжен и уморен. Какво ли правеше Ирина? Византийката му бе обещала да се върне, но дали още го помнеше? Дали бе разбрала, че е открил убиеца на баща ѝ?