Николай Пенчев - Жълтата кутия

"Е, сега поне Борис разчисти повечето от тях!" – злорадо си помисли Винех и стисна дръжката на меча си. – "А тези, с които не успее да се справи той, ще се заема аз!"

Чигатът пое с пълни гърди свежия пролетен въздух и се загледа през прозореца. В далечината се виждаше насипът на Външния град, дървената ограда и кулите от двете страни на вратата. Трябваше да отиде да провери какво става там. Войниците имаха навика да се отпускат и да стават немарливи, ако не ги инспектира редовно. Но точно сега не му се ходеше на проверки. Главата му бе пълна с мрачни мисли, в душата му бе неспокойно. Струваше му се, че по ъглите дебнат сенки, които само чакат да им обърне гръб, зa да се нахвърлят върху него с дългите си криви пръсти.

Защо веселият и надменен Чака, се бе обесил? Как приятелят му, мислещ само за вино, жени и бижута, бе посегнал на живота си?

Винех не можеше да разбере това. Нещо се бе случило. Нещо, което може би заплашваше и него.

Чигатът почувства как страхът го изпълва, раменете му се разтрепериха. Имаше много неща, от които да се бои. И смъртта бе само едно от тях. Опита се да се овладее, хвана се с една ръка за масата и огледа стаята. Тук поне бе в безопасност. Нямаше от какво да се страхува.

В същия момент от коридора се разнесоха викове. Някой се караше с войниците му, стъпките и гласовете приближаваха.

Винех се изправи и се опита да се овладее. Не можеше да си позволява подобни размеквания. Трябваше да се стегне и да види какъв е този шум. Затворът във Вътрешния град не беше за обикновени престъпници. Тук заключваха провинили се багаини, боили или военни, които чакаха милостта на хана.

"Князът! Князът!" – поправи се веднага на ум Винех. Не можеше да свикне с новата титла на Борис. А трябваше, ако искаше да продължи да се ползва с благоволението му.

В затвора за големци, посетителите също бяха важни хора, с които трябваше да се внимава. Както и със самите затворници. Винех вече бе ставал свидетел на това, как тези, които лежат в килиите, излизат на свобода и затварят в тях пратилите ги там.

Чигатът опъна кожената си куртка, изпъчи рамене и с широк замах отвори вратата на кулата. От предишния му страх не бе останал и помен.

– Аз съм пратеник на княза! Мога да влизам и излизам където пожелая! Или искате да ви арестувам и да ви натикам в собствените ви килии?! – Винех разпозна гласът на Климент.

Чигатът харесваше писаря. Харесваше бързия му ум, логичността на въпросите му, неподкупността му и разбира се възможността покрай него да се издигнеш бързо нагоре. Самият писар бе пример за това, как човек, стига да притежава необходимите качества и знае как да ги използва, може да стигне до подножието на самия трон.

– Винех! Ти ли командваш тук?! – Климент наистина се бе ядосал. Лицето му бе зачервено, ръката му с пръстена на владетеля още бе вдигната във въздуха. Близо до него, опитвайки се да изблъска напиращите да ги спрат войници, стоеше помощникът му Корсис. Винех го изгледа внимателно. Знаеше, че с него шега не бива.

– Кажи на хората си кой съм, защото явно не признават дори пръстена на княза! – провикна се отново Климент.

Трима едри войници, облечени с нови ризници, кожени ботуши и мечове бяха заобиколили писаря и помощника му. Единият носеше дебела верижка със златен кръст, която се полюшваше на гърдите му, другият стискаше кинжал със сребърна дръжка, под шлема на третия се подаваше везана ленена кърпа. И тримата се хилеха безцеремонно на Климент, без да се впечатляват особено от пръстена, който показва.

Чигатът наруга подчинените си и ги отпрати. След което предложи по чаша вино като извинение.

– Нямам време за приказки! – отсече ядно писарят. – Тук съм, за да видя непознатото момиче по заповед на княза! Имам достатъчно работа за вършене, за да ми пречат собствените ни войници.

– Прав си! Подобно поведение е недопустимо – Винех завъртя очи. – Ако искаш още днес ще ги накажа. Ще ги изпратя да патрулират по оградата на Външния град или да почистват стари оръжия. Но трябва да ги разбереш. Много внимаваме с посетителите тук. В килиите лежат важни личности и сигурността им е на първо място.

– Постъпи както искаш. Те са твои подчинени, не мои – писарят махна с ръка. – Сега просто ми покажи момичето.

– Ела – чигатът тръгна по един от страничните коридори. – Дано успееш да изкопчиш нещо от Аврора [12] Аврора – древногръцка Богиня на зората . Мъчим се с това момиче повече от седмица, но никой не разбира какво говори. Пълна дивачка!