Николай Пенчев - Жълтата кутия

Все пак, част от думите ѝ бяха ясни. Момичето не харесваше килията, искаше нови дрехи, по-добра храна и място, на което да се измие. Непознатата вдигна ръце и писарят ясно видя синините под лактите ѝ – там където я бяха стискали войниците, за да я усмирят.

– Защо затворничката е в такъв вид? Не беше ли това място, където се оказва повече внимание на задържаните? – писарят изгледа ядосано Винех. – Моли се да не ѝ се случи нещо! Ако се разболее или умре, ще отговаряш за това с главата си!

– Не знаех, че е толкова важна – оправда се чигатът. – Мислехме, че е някоя скитница. Само това, че стана причина за случилото се с Гостун и Чака ни накара да не я пратим в затвора за обикновени престъпници.

– Не знаех, не знаех! – подигра го Климент. – Ти си чигат! Отговаряш за безопасността на града! От теб се очаква да мислиш по-добре от някой прост селянин! Дори войниците си не си научил да уважават висшестоящите! За твое добро се надявам, че не сте направили нищо на пленничката!

– Но господарю.... ние.... аз никога... – объркан се опита се да се защити Винех, но писарят го прекъсна.

– Слушай внимателно какво ще направиш! – той се приближи съвсем близо до пребледнелия чигат. – Ще изведеш момичето от това място и ще го настаниш в някоя от стаите на двореца. Двама от хората ти ще го пазят денонощно. Ще намериш прислужница, която да се грижи за него. Да го изкъпе, да му купува прилична храна и дрехи. Ще направиш всичко по силите си, да се чувства добре, като истинска гостенка на княза и да забрави колкото се може по-бързо тази килия... Аврора! Това ли е всичко, което успя да измислиш! Разпореди се веднага! Като свършиш, ще те чакам в кулата ти! – писарят се обърна и тръгна обратно по коридора.

Винех се върна след половин час, с три чаши и кана вино.

– Всичко е изпълнено – докладва той. – Момичето е настанено в една от стаите на двореца, двама от хората ми го пазят. Наистина не знаех...

Климент вдигна ръка.

– Няма повече да обсъждаме това – каза той. – Всеки може да сгреши, стига да се поучи от грешките си. Не исках да бъда рязък, но трябва да си свърша работата и няма да оставя никой да ми пречи. Разкажи ми за Чака. Разбрах, че сте били приятели?

Винех мрачно кимна с глава, напълни чашите и бързо надигна своята.

– Така е! – бяхме приятели. Излизахме да пием и да се забавляваме. Чака беше пълен с енергия и планове за бъдещето. Обичаше киното и жените, а и те го обичаха. Няма защо да крия – обожаваше да се хвали с любовните си завоевания и да се забърква във всякакви скандални истории. Да погажда номера, да прескача през балкони в търсене на поредното завоевание, да пие и се весели до зори. За разлика от мен имаше достатъчно пари да си го позволи и да се измъкне от всяка история, ако положението станеше много напечено – въздъхна чигатът. – Не мога да повярвам, че е решил да се беси. Дори и да се е уплашил от това, че посече Гостун, всички щяхме да свидетелстваме в негова полза. Князът щеше да му прости.

– Как се случи? Как Чака уби Гостун?

Чигатът поклати глава.

– Всичко стана много бързо. Двамата се скараха. Така и не се разбра за какво. Нахвърлиха се като полудели един срещу друг. Щяха да се изколят още там. Едва ги разтървахме. После Чака го предизвика. Не знам на какво разчиташе. Ясно беше, че в бой с мечове Гостун ще го убие. Няколко пъти го питах за какво е всичко това, но той отказа да ми каже. Нареди да му донесат меч и почна да се упражнява. После дойде Гостун. Ходеше като на сън, беше блед все едно е видял призрак. Чака го посече още с първия удар. Боритарканът дори не вдигна меча си да се защити.

– И това беше всичко?

Винех кимна.

– Чака стоеше над Гостун с меч в ръка и го гледаше с широко отворени очи. Капките кръв се стичаха по острието и падаха върху мрамора на пода. Кап, кап, кап... – Чигатът потръпна, сякаш искаше да прогони спомена. – Чака не очакваше да победи. Всъщност не знам какво въобще е очаквал. Не знам и колко стояхме така. Секунда или две... Видя ми се като час. Накрая вдигна очи, хвърли оръжието си на пода и тичешком избяга от залата. Опитах се да го задържа, но той се отскубна и ми извика, че ще говорим сутринта, защото има важна работа. После научих, че се е самоубил. Обесил се на собствения си колан – чигатът надигна чашата си, за да прикрие колко е развълнуван.

– И през същата нощ Агоп е бил убит?

Чигатът кимна.

– Защо?

– Нямам представа! Не се бъркам в работата на свещениците. Нито ги разбирам, нито искам да ги разбирам и да имам нещо общо с тях. Нито с българските, нито с византийските. Особено c гръцките. От устата им се лее отрова и за мен всички до един са шпиони на Михаил. Но това не е лъжица за моята уста. Ако князът е решил да ни прави християни – добре, нека бъдем християни. Все ми е едно на кой Бог ще се моля, преди да вляза в бой, стига да ми помага. Надявам се и Чака да се е помолил, докато си е надянал клупа.