Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Как тогава си разбрал, че се казва Аврора?! – сряза го Климент.

– Не съм разбрал! Така я кръсти един от войниците. По цял ден виси на прозореца и гледа слънцето. Чака изгрева с нетърпение. Но по-добре ела, сам ще се убедиш.

Чигатът ги поведе по един от коридорите. Проходът тънеше в мрак, осветяван единствено от малките бойници покрай които минаваха. От тавана висяха паяжини, миришеше на мухъл и нечистотии, от камъните лъхаше студ. Макар и за важни особи, затворът в крепостта на Вътрешния град не бе приятно място.

Килията, в която бе настанена непознатата, бе малка, влажна и тъмна. В единия ъгъл имаше дървен нар с нахвърляна върху него слама. Под малко решетъчно прозорче стояха паянтова маса и стол. На една от стените висяха тежки ръждясали халки.

В ъгъла на леглото, обгърнало коленете си с ръце, седеше момиче или по-скоро млада жена. Краката ѝ бяха боси и мръсни, ръцете с почернели нокти, сплъстената ѝ коса тежко падаше на мазни кичури около главата. Дрехите на Аврора бяха раздърпани и захабени, по лицето ѝ още личаха стари следи от синини и рани. Момичето се сви още повече при отварянето на вратата, гледайки подозрително новодошлите. Мръсно, босо и раздърпано, свито върху леглото в каменния ъгъл на килията, то приличаше на малко птиче в клетка, тъгуващо за синьото небе.

Следвайки порива си, писарят се наведе напред и хвана ръцете на непознатата.

– Не се бой – каза той. – Няма да ти сторя нищо лошо.

Изведнъж му се прииска да сграбчи момичето в прегръдките си и да го увери, че не я заплашва нищо, че всичко ще бъде наред, а той ще я пази. Безпомощна и объркана, Аврора му напомняше за самия него, преди толкова много време. Тогава, след пожара, изпелил дома му и погубил родителите му, един друг човек се бе навел над малкия Климент, бе стиснал ръцете му и бе обещал да го пази. После го бе отвел. За негов късмет, това бе Борис, синът на тогавашния хан Пресиян. По настояване на престолонаследника, Климент бе настанен да живее в кухните на двореца и да играе с децата на боилите и самия Борис. Скоро се разбра, че момчето не се интересува от битки, мечове и коне, като останалите си връстници, но за сметка на това се справя с лекота с всички сметки и обича да чете. Дори списъците с покупки, които се носеха в складовете на кухните. Климент се научи да чете и да пише, първо на гръцки, след това и на латински, можеше да запаметява дълги текстове и да ги възпроизвежда без грешка. Любимото му занимание бе да стои в краката на престолонаследника, докато той и останалите момчета се потяха на уроците по математика, логика и реторика и да попива всяка дума. Цял един нов свят се разкри пред очите на малкия сирак. Свят, който му се виждаше много по-интересен от надбягването на арената и дуелите с тренировъчни мечове. За битките можеше да се научи много повече от свитъците, отколкото в прашния двор на двореца. За съжаление свитъците бяха малко. И Климент бе принуден да следва по петите гръцките учители на престолонаследника, молейки ги да му разкажат още нещо за Ахил, Александър Македонски или Цезар. Талантът му не остана незабелязан и след като поотрасна, Климент беше изпратен в Магнаурската школа, най-великото училище в света. Там дарованията му разцъфнаха и намериха истинското си призвание и място. С дни можеше да седи в слънчевата библиотеката, да чете и преписва истории от Александрия, Мемфис, Спарта и Тива, да следва мисълта на Анаксагор, Сократ или Платон, да попива тайните на математиката от Талес, Питагор и Архимед. Но най-много обичаше да се разхожда из сводестите прохладни коридори с учителя си Лъв Граматик [13] Лъв Граматик – прочут учител от Магнаурската школа от IX век и да разсъждава с него за основата на логиката и метафизиката. Това блаженство приключи със смъртта на Пресиян. Получи писмо, че трябва да се върне в Плиска, където е назначен за писар, за да бъде в услуга на новия владетел. Борис наистина бе изпълнил обещанието си.

Непознатата го изтръгна от спомените. Окуражено от действията му, момичето издърпа ръцете си от тези на писаря и го засипа с порой от звуци. Макар и речта на Аврора да му се струваше странно позната, той не успя да разбере и дума. Въпреки това бе сигурен, че вече бе чувал някой да говори така. Но не можеше да си спомни кой и къде.

Писарят опита с гръцки, латински и някои други езици, но не постигна нищо. Момичето само клатеше глава, махаше с ръце и продължаваше да бърбори неразбираемо. Накрая Климент се отказа. Щеше да се наложи да намери друг начин да разбере историята на Аврора.