Николай Пенчев - Жълтата кутия

Александър облиза устни.

– Намерили са го надупчен със стрели в уличка не далеч от дома му. Връщал се от вечерята, която даде Гостун. Предполагам знаеш какво се случи там?

Климент кимна.

– Всичко е от дявола! Казах им го още тогава! Казвам го и сега! Дяволът ни е пратил тази жена, да сее смърт и раздори – свещеникът се прекръсти. – Всичко почна след нейната поява. Първо Гостун и Чака, след това и Агоп!

– Защо са го убили?

– Казах ти вече – не знам! Не исках да имам нищо общо с него докато беше жив, не искам да имам нищо общо с него и след смъртта му! А сега ако обичаш ме извини, но имам работа! – Александър се завъртя на пети и хукна към най-близкия изкоп, отново викайки, че иска веднага да види Малала.

– Какво става тук в действителност? И кой по дяволите е този Малала? – писарят започваше да губи търпение.

Сключил ръце пред себе си, отец Стефан го гледаше добродушно с големите си кафяви очи.

– Малала е византийски инженер. Избяга преди време от Константинопол и нашият владетел князът с радост го приюти. Много е добър! По-голямата част от проекта, най-вече изчисленията на базиликата и целия комплекс са негово дело. Невероятен математик и художник е. Но обича да си пийва, което дразни негово преподобие.

Климент кимна.

– Ами Агоп?

– Никой в Плиска не обичаше Агоп. Беше алчен, груб и надменен – бързо отговори Стефан. – Заради такива като него на свещениците им излиза лошо име. Но имаше влиятелни покровители. Дойде от Филипополис. Носеше се слух, че е трябвало да бяга от града.

– Защо?

Свещеникът вдигна рамена.

– Не знам. А и не ме интересува! Но трябва да се е забъркал в нещо наистина неприятно. Такива като него не обичат да се местят и искат да са близо до богатите си приятели.

– Знаеш ли нещо за смъртта на Гостун и Чака?

Стефан въздъхна, загледа се над изкопите, след което оправи гънките на расото си преди да отговори.

– Не. Но отец Александър е прав. Всичко започна след появата на момичето и дяволския му товар. А сега ме извини, но трябва да вървя – Стефан се поклони и си тръгна.

Климент замислено се загледа в гърба на отдалечаващия се свещеник. Имаше чувството, че духовниците не му казват всичко, което знаят. Сред тях също течеше борба за надмощие, която бе безмилостна. Дали съперничеството им за това кой да застане на чело на Българската църква не бе взело първата си жертва?

Не трябваше да забравя и за византийците. Епископ Йоан бе всичко друго, но не и блага душа. Имаше ли Константинопол нещо общо със случващото се?

Писарят въздъхна. Предстоеше му много работа.

Александър бе казал истината – никой не знаеше нищо за смъртта на Агоп.

Воден от чигата Симеон, в чийто район бе станало престъплението, Климент огледа мястото, където бе убит свещеникът – малка тясна уличка, не далеч от дома му. Разпита живеещите наоколо, повечето от които работници и калфи, живеещи по трима – четирима в стая, за да пестят от наема, но не научи нищо.

– Сигурно са били пияни! Стига да имат пари, се влачат по пивниците, бият се и крещят. След което се връщат в дупките си, където падат в мъртвешки сън – Симеон се изплю презрително на земята. – Дори и да са чули нещо, няма да кажат. Винаги рискуват да натопят някой от своите.

Агоп бил намерен от минаващ патрул късно през нощта. Лежал с вперени в небето очи, от тялото му стърчали няколко стрели. Големият му златен кръст и други скъпоценности не били докоснати.

Писарят поиска да види трупа, който още не беше погребан. Вече бе свикнал с гледката на мъртъвци, но се развълнува, когато застана пред тялото на убития свещеник. Покрит с парче плат, Агоп изглеждаше здрав и жилав мъж, чийто живот някой внезапно бе прекършил.

Климент преброи рани от четири стрели. В рамото, ръката, корема и сърцето. Последните две се бяха оказали фатални. Но дори и без тях, свещеникът щеше да умре от загуба на кръв.

До трупа на Агоп, в плитка дървена купа бяха поставени бижутата му – кръст, огърлици и гривни от злато и сребро. Който и да го бе убил, не го бе направил, за да го ограби. Четирите рани показваха и друго – нападателят не боравеше добре с лъка.

Писарят поиска да му покажат и отрязаната глава, донесена от непознатото момиче. Внимателно огледа лицето, покрито със съсухрена жълта кожа, раните по него, златната обица на здравото ухо. Гледката не беше приятна, но което бе по-лошото, не намери нищо, което да му подскаже чия е главата и какво общо има с цялата история. Накрая писарят нареди да я погребат заедно с тялото на свещеника.