Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Но как е станало? – Климент се приближи до малкото прозорче в дъното и разклати здравата решетка, която не помръдна.

– Не знам – отговори Батур и гласът му премина в шепот. – Мисля, мисля, мисля.... но не мога да намеря отговор. Все едно става дума за призрак!

– Призраците не отварят сандъци и не крадат злато! Още по-малко това на княза – делово отбеляза писарят. – Бил е човек и аз имам намерение да го заловя!

Останалата част от деня на Климент бе запълнена с много работа. Писарят се върна в двореца, намери Драгомир и поиска да получи списък с всички златари в града. След това, съпровождан от двама стражи, обиколи всички един по един.

Показвайки пръстена на княза, Климент огледа трезорите им. Търсеше помещения с малки прозорчета. Намери три такива и предупреди собствениците им, че трябва да бъдат особено внимателни. Златарите и без това уплашени от двата обира, мрачно кимаха с глави, обещавайки да вземат допълнителни мерки за безопасност.

След като провери всички по списъка, Климент отново отиде в двореца. Отне му известно време, но накрая намери Мим – един от царските шутове. Освен с пиперливия си език и шеги, той бе известен и с ниския си ръст и гъвкаво тяло, което можеше да се извива като ластик. Дали Мим бе достатъчно гъвкав, за да се провре през някои от прозорците?

Писарят дълго прилъгва устатото джудже преди да го накара да говори. Дребосъкът обаче го разочарова. Шутът бе категоричен, че в града няма други джуджета освен него.

– Повярвай ми – каза Мим докато жонглираше с няколко ябълки. – Знам всичко за малките хора. Ние се подкрепяме и търсим защита един от друг. Ако някой от нашите се беше появил, със сигурност щях да разбера. В момента в Плиска няма друг като мен. Затова Борис ме държи. Понеже съм уникален, умен и красив. За разлика от грозни дългучи като теб! А сега ме остави. Гладен съм и отивам да ям – джуджето се изплези и се запъти към кухнята, викайки да направят път на княза, който внезапно се е завърнал.

Климент погледа отдалечаващия се дребосък и поклати глава. Дали пък самият Мим не бе решил, че е време да забогатее?

Оставаше му още едно последно посещение. Борис искаше да открие кой е убил свещеника Агоп и тази задача не можеше да чака. Трябваше да поговори с някой за него и писарят реши, че най-добра работа ще му свърши фаворитът на Борис – Александър.

Както и предполагаше, намери свещеника на строежа на базиликата. Макар да бе запознат с основните планове, Климент не си бе давал ясна сметка колко грандиозен всъщност е замисълът. Мястото, където преди се бе издигал храмът на Тангра, бе почистено и разширено, няколко дълбоки изкопа сочеха къде ще са основите на катедралата, резиденцията на епископа и манастира. Около тях като мравки пъплеха калфи с кожени престилки, майстори и инженери със свитъци и кутии с инструменти в ръце. Стотици работници, повечето само с дълги ленени ризи, влачеха каменни блокове или кошници с пръст. Над изкопите се издигаха огромни дървени кранове, чиито макари скърцаха пронизително, докато се въртяха в различни посоки.

Най-изумяващо обаче бе друго.

Независимо дали копаеха, чукаха или ковяха, строителите пееха църковни химни, а между тях шетаха свещеници, които кадяха и освещаваха градежа. В средата се издигаше временен олтар, с висок резбован кръст, пред който горяха запалени свещи. А над всеобщата глъч, като Йерихонова тръба, се извисяваше могъщият глас на Александър.

Подпирайки се на висок дървен жезъл, следван от помощника си, отец Стефан, той не спираше да обикаля и да дава разпореждания.

– Къде е Малала?! – викаше свещеникът на няколко покрити с кал работници – Каза, че ще дойде сутринта, а още го няма! Сигурно пак се е напил! Идете го събудете и му кажете да идва веднага! Имам срокове за гонене!

Без да дочака отговор, следван от подтичващия Стефан, Александър продължи обиколката си около изкопите, ругаейки изчезналия Малала.

– Всичко наред ли е? Мога ли да помогна с нещо? – попита писарят и подаде ръка за поздрав.

– С нищо! Освен ако не намериш начин да спреш виното на оня византийски пияница! – Александър дишаше тежко, въздухът излизаше със свистене от гърдите му. – Князът иска всичко да е готово до края на годината. Ще отговарям пред него, ако строежът се проточи.

– Работата напредва бързо. Не очаквах да сте свършили толкова много – успокои го Климент. – Сигурен съм, че Борис ще бъде доволен.

– Така е – Александър изпъна рамене. – Нещата вървят добре, но трябва непрекъснат контрол! Ела, ще ти покажа.