Николай Пенчев - Жълтата кутия

На масата им се точеше постоянна върволица от хора, кой от кой с по-съмнителен вид. Разменяха се реплики, обвити от сянка предмети сменяха притежателя си, чуваше се звън на пари.

Корсис бързо схвана какво става. Дребни крадци продаваха стоката си преди да бъдат отпратени с кимване на глава. Ако някой знаеше нещо за Батой, това най-вероятно бяха тези двамата.

Помощникът на писаря хвана за ръката минаващия покрай него кръчмар.

– Кана вино за приятелите ми в дъното – посочи към мъжете той.

– Те не са ти приятели! – озъби му се кръчмарят и издърпа ръка си.

– Но скоро ще станат – увери го Корсис и завъртя между пръстите си сребърна монета.

Кръчмарят сви рамена и сграбчи парите.

– После да не кажеш, че не съм те предупредил!

Скоро каната с вино бе поставена на масата на двамата мъже, кръчмарят се наведе над тях, шепнейки и посочи Корсис. След това махна на младежа да се присъедини към малката групичка.

– Какво искаш? – грубо попита единият от мъжете, още преди помощникът на писаря да седне.

– Работа, с която да изкарвам пари за болната си майка – Корсис се наведе през масата и се ухили цинично. Сега можеше по-добре да огледа двамата бандити, каквито не се съмняваше, че са новите му приятели. Единият беше едър и плещест, другият слаб, с хитри и бързи очи. Лицата им бяха груби и обветрени, главите остригани до голо, през веждата на високия минаваше широк червен белег.

"Малкият прибира краденото, другият го пази" – реши помощникът на писаря.

– Като поръчваш пиене на хората по кръчмите едва ли ще натрупаш много – заяде го дребният.

Корсис вдигна рамене.

Търговецът, от който ги взех, едва ли има нещо против. Пък и мисля, че са добре вложени.

– Какво искаш? – попита отново едрият и мушна ръката си под масата – Не ни губи времето, да не пострадаш!

– Ще го кажа ясно – отговори Корсис. – Обичам да залагам и да пия! Не отказвам и женската компания. Животът е кратък и сега е моментът да му се насладя. Заплатата не ми стига. И чигатът ми е много строг. Омръзна ми да обирам закъснели минувачи. Накрая ще ме хванат и ще ми отрежат главата, което честно казано не ме устройва. Искам да се заема с нещо по-голямо, което да си струва риска.

– И защо мислиш, че можем да ти свършим работа?

– Защото се надявам да ме свържете с Батой! – Корсис се отпусна назад, протегна ръка и бавно извади ножа, скрит в ботуша си. Споменаването на името на разбойника криеше опасност. – И ако обичаш, извади си ръката над масата. Каквото и да държиш там, едва ли ще има нужда да го използваш.

Двамата мъже се спогледаха, но едрият вдигна ръцете си и показа, че в тях няма нищо.

– Много високо се целиш! До Батой се стига трудно. Никой не може да каже кога е в града. Освен това той избира хората си, не те него – дребният се ухили и показа ред развалени зъби. – Но може да поръчаш още вино, да потръгне разговорът. Все ще измислим как да решим проблемите ти. Хора сме, трябва да си помагаме.

Корсис се обърна да викне кръчмаря. И сгреши.

Едрият светкавично бръкна под наметалото си, извади от там примка и я метна. Дребният скочи от мястото си, измъкна къс меч и се хвърли напред. С абсолютна точност примката падна на врата на Корсис. Едрият рязко дръпна, но помощникът на писаря се хвърли към него през масата. В същия миг мечът на дребосъка се удари върху облегалката на стола му и я раздроби на парчета.

Корсис се изтърколи през масата, блъсна се в изненадания си противник, който не бе очаквал подобна атака и заби ножа си в сърцето му. Мъжът изхриптя, опита се да хване противника си, но само размаха ръце и се свлече на пода. Младежът не го изчака да падне, а мигновено се завъртя, грабна тежката калаена кана до половината пълна с вино и я разби в слепоочието на дребосъка, който рухна на земята.

Задъхан Корсис грабна меча му и с все още висяща примка на врата се обърна към помещението.

– Ако някой мръдне, ще го убия! Искам да виждам ръцете на всички! Това се отнася особено за теб, кръчмарю! – задавено извика той, наведе се, взе оставената до масата кожена торба и плъзгайки се покрай стената излезе.

Известно време нямаше да се отбива в "Глиганската глава".

Презвитер Дориян се облегна на рамката на вратата и се загледа към двора. Късното есенно слънце огряваше изсъхналата трева между лехите с билки и зеленчуци, засадени покрай стената на ниската ограда. Свещеникът бе закупил имота евтино – разнебитената стара къща с голям двор около нея. Постройката бе издигната така, че всъщност гърбът ѝ бе част от стената на Външния град. Отначало вложи малкото пари, които имаше, след това му помогнаха и някои от богомолците, пред които проповядваше. Правеше го със страст и вяра, които привличаха към него много от последователите на Христос.