Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Реших, че е най-добре да оставя някой да пази. Пълно е с мародери, а Чака бе богат. Не искам нещо да изчезне – обясни Самуил.

Климент кимна и двама влязоха в дома на самоубиеца.

Къщата бе малка, но спретната и подредена с вкус. Стените бяха декорирани с керамични плочки, между които на стойки бяха наредени скъпи оръжия. Няколко гоблена с бойни сцени и дебел вълнен килим покриваха подовете и стените, в ъглите бяха наредени излъскани празни мангали с инкрустирани капаци.

– Добре се е уредил нашият зеритаркан – подсвирна писарят и последва Самуил, който тръгна по тясна вита стълба.

Помещението на горния етаж бе просторно, прашно и претъпкано. Тук нямаше отделни стаи, а всичко бе на едно. Покривът имаше няколко капандури, които осветяваха поставеното под тях широко разхвърляно легло. До него, на резбована дървена масичка стоеше гравирана сребърна чаша за вино и масивен златен свещник. В страни се търкаляше преобърнат стол.

Климент поклати глава.

Бяха попаднали в любовното гнездо на Чака. По стените, закачени на куки и пирони, висяха куртки, панталони и елеци от най-фина кожа. Ризи, наметала, шапки и други дрехи бяха захвърлени на столовете или се подаваха от кутиите, подредени покрай стените. Над тях висяха картини с неприлично съдържание, поставени в богато украсени рамки. Купи, пълни с изсъхнали листа от рози, бяха наредени върху два железни сандъка с по няколко закопчалки в единия от ъглите. Всичко бе скъпо и изискано и говореше зa вкусовете на стопанина.

Писарят мина покрай стените, леко докосвайки с пръсти окачените дрехи. Търсеше нещо, което да му покаже, защо човек като Чака би посегнал на живота си. Разгледа една от скъпите наметки на зеритаркана, опипа подгъвите на поръбените му с пух елеци, огледа чашата за вино, оставена до леглото. След това пребърка джобовете на висящите дрехи, внимателно провери съдържанието на раклите и сандъците, размести завивките, надникна под леглото, но никъде не откри нищо, което да го насочи по някаква следа. Изводът, който можеше да се направи, бе, че Чака е бил богат, обичал е да си угажда и да харчи парите си за скъпи оръжия и дрехи. Нещо, което писарят така или иначе знаеше. Накрая той приклекна до обърнатия стол, вдигна колана от земята и погледна към тавана.

– На него се беше обесил – изпревари въпроса му варнехът и посочи колана в ръката на Климент – когато дойдох висеше точно тук на една от гредите. Вече се беше вкоченил. Едва го свалихме. Беше леко облечен, само по риза и пристегнат кожен панталон.

Климент кимна с глава, гледайки замислено обърнатия стол.

– Какво е станало според теб? – попита накрая той.

– Станало е следното – веднага отговори Самуил, който явно бе премислял дълго въпроса. – След като уби Гостун, Чака се е прибрал. Бил е превъзбуден и е пийнал вино, за да се успокои – военният посочи празната чаша до леглото. – След което е осъзнал какво е направил. Загризала го е съвестта или което е по-вероятно се е уплашил. Напоследък Борис хич не си поплюва, нали? А Чака все пак уби заместника му в Плиска. Няма значение как и защо точно е станало. Щеше да му се наложи да отговаря на много въпроси. И да го направи в подземията на двореца. Той добре знаеше на какво са способни палачите там. Щяха да го мъчат с дни, а може би и със седмици, преди да умре – продължи варнехът. – По тази или по някаква друга причина, Чака е решил, че е по-добре да сложи край на живота си. Може пък и виното да му е замъглило главата. Свалил е един от коланите си, метнал го е на гредата, направил е клуп с катарамата, качил се е на стола, нахлузил си е примката... Така ще да е станало. На другия ден войникът, който идвал да му чисти, го открил да се полюшква под тавана.

Климент кимна с глава.

Разсъжденията на варнеха звучаха логично. Сигурно наистина бе станало точно така. Чака се е върнал в къщи, осъзнал е какво е направил и е решил да сложи край на живота си, за да си спести мъченията. Качил се е на стола...

И все пак нещо не беше на ред.

Познаваше Чака – парвеню и флиртаджия, който обичаше да се хвали, пие и задиря жените. Както бе казал и князът, много по-нормално бе зеритарканът да се метне на коня си и да препусне към лагера да му търси прошка, отколкото да се беси.

Климент се замисли.

Нещо наистина не бе както трябва. Нещо в стаята не бе наред. Имаше някакъв детайл, който не се връзваше с останалите, нещо което бе видял, но не можеше да проумее какво е то.

Раздразнен писарят започна да обикаля помещението, удряйки по дланта си със свития на две колан, на който се бе обесил Чака.