Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Не трябва да допускаме това!

– Не е толкова просто – варнехът разпери ръце. – Де да можехме всеки път да се справяме като теб. Добре нареди Йоан. Сега ще има да пише донесения и оплаквания до императора и поне известно време няма да ни се бърка. Но ела. Имаш задачи за вършене Нека отидем в гарнизона. Там ще научиш всичко, което искаш да узнаеш.

С бърза крачка Самуил поведе писаря към крепостната стена. Минаха под сводестата врата с отворени железни порти и влязоха и един от ходниците на стражевата кула. Тя бе на три етажа, петоъгълна, с разклоняващи се стълбища и площадки, от които тръгваха каменни коридори.

– От тук е по-бързо – каза варнехът и махна с ръка на писаря да го последва.

Качиха се до втория етаж, спуснаха се под свода на малка арка и свиха по коридора в дясно. Бяха във вътрешността на защитната стена. През малките прозорци и бойници нахлуваше светлина, по ъглите горяха факли, а Самуил обясняваше в движение от къде минават.

– Това са складовете – посочи той няколко дебели дървени врати. – В тях държим оръжията и броните, стрели за лъковете и всякакви други полезни неща. Натам е кулата на заместника ми Винех и затворът на крепостта, но ние нямаме работа там и се надявам никога да нямаме – ухили се в сумрака варнехът, макар шегата му никак да не хареса на писаря. – Това са помещенията за стражите, тук се крият войниците по време на атака, а това е един проход, за който малцина знаят.

Самуил зави зад една от подпорните греди, огледа се бързо и помести малка сливаща се със стената врата. Преди да влязат в тъмния проход, варнехът грабна една от горящите факли.

Тунелът бе тесен и неравен, спускаше се стръмно надолу и на места се разклоняваше. Стените бяха облицовани с каменни плочи, но много от тях бяха изпадали и на местата им се подаваше пръст и корени.

– Стой плътно до мен – каза Самуил, който уверено крачеше напред. – Ако не знаеш къде отиваш, лесно можеш да се загубиш.

Не вървяха много. След минута проходът започна да се изкачва и ги отведе близо до Източната порта. Изходът му бе така умело замаскиран, че ако човек не знаеше къде и какво да търси, бе невъзможно да го намери.

Самуил загаси факлата в делва с дъждовна вода и посочи на Климент малка пристройка, долепена до вратата на Вътрешния град.

– Това е Бърлогата ми – каза Самуил и махна с ръка за поздрав на минаващите войници. – Там ще можем да говорим на спокойствие.

"Бърлогата" на варнеха напълно оправдаваше името си. Помещението бе просторно, с големи прозорци, покрити с рогови пластини, които щедро пропускаха светлината, но претъпкано с нахвърляни в безпорядък вещи. Копия и секири си правеха компания с плъстени делви и гърнета, от които стърчаха стрели и лъкове. По стените между избелелите карти бяха накачени нанизи царевица, гъби и орехи. По пода се търкаляха парчета от пергаменти, свитъци и счупени пера. В ъглите бяха натрупани един върху друг сандъци и кутии с разтворени капаци, от които висяха краищата на дрехи. Походно легло, набързо заметнато с няколко кожи, довършваше картинката.

Отдавна се каня да подредя, но все не ми остава време – варнехът махна с ръка, сочейки безпорядъка наоколо. – Знаеш как става – задача след задача, след задача... Тичам нагоре надолу, дори не ми остана време да се оженя – Самуил подръпна провисналите си бели мустаци. – Вече не помня от кога не съм се прибирал у дома. Тук ми е по-добре. Донесох си и легло и все по-често оставам да нощувам тук. Пък и е по-удобно, ако възникне някое непредвидено обстоятелство. Искаш ли вино?

Климент кимна с глава, вдигна дебел кожен панталон от един от столовете и седна.

– Като историята с Гостун и Чака ли? – попита той.

– Като историята с Гостун и Чака! – потвърди Самуил. – И не само тя. Напоследък в Плиска се случват странни неща, които не мога да проумея. Имам чувството, че някакво зло пълзи из града, спотайва се по ъглите и дебне, готово да сграбчи всеки, който му се изпречи на пътя. Сякаш в кутията на непознатото момиче освен отрязаната глава имаше и някакъв демон, който излезе на свобода и впива ноктите си в Плиска. – Варнехът махна с ръка, опита се да поразчисти бъркотията, но се отказа и седна на леглото. – Не ми обръщай внимание – въздъхна той и надигна чашата си. Остарявам и започвам да се плаша от неща, на които до скоро не бих обърнал внимание. Но не мога да се отърся от чувството, че над всички ни е надвиснала огромна беда. И когато тя дойде, искам да ме свари подготвен.