Николай Пенчев - Жълтата кутия

Никой не попита Климент с какви задачи князът го е пратил в Плиска, нито го осведомиха какво се случва в града, както очакваше писарят. Пацик, Самуил и Драгомир се интересуваха единствено от похода на Борис. Боилите искаха да знаят до къде е стигнал князът, колко пъти е влизал в бой, броя на повалените войници и пленени първенци, какви са настроенията в лагера му и на него самия.

Писарят отговаряше, без да може да разбере защо е подложен на този разпит, вместо да обсъдят убийствата и обирите, ставащи в Плиска.

Описа подробно сраженията след напускането на столицата, разказа за последната битка близо до стените на Филипополис, за избитите в реката войници, посечените пратеници и смъртта на Варда. Събеседниците му го слушаха внимателно, сурово кимаха с глави и се споглеждаха от време на време, сякаш знаят нещо, което не е известно на писаря.

– Кога ще се върне Борис? – лицето на Пацик се бе зачервило, дебелият славянин се наведе напред през масата, за да чува по-добре.

– Не може да се каже с категоричност – отвърна Климент – Князът има намерение да остане за известно време в двореца си и Сердика.

– Колко време? – не се даваше Пацик.

– Не знам. Колкото му хареса – вдигна рамене писарят, на който всичко това започваше да му омръзва. Беше му студено на краката, гърбът му се скова от неудобния стол, и не научаваше нищо, което поне малко да осветли станалото в Плиска. – Борис няма да се върне преди да разбере какво се случва в столицата му. Не беше никак доволен от вестта за смъртта на Гостун, Чака и Агоп. От това, че е загубил част от златото си, а около Плиска безчинства разбойник, който не може да бъде заловен.

Тримата боили отново бързо се спогледаха. Самуил облиза устни и скръсти ръце, но не каза нищо.

– И кого вини за всичко това? – гласът на Драгомир се изви във фалцет. – Обвинява ли князът някой за случващото се в Плиска?

Писарят изгледа троицата срещу себе си и внезапно проумя какво става. Пацик, Драгомир и Самуил ужасно се страхуваха да не ги държат отговорни за последните събития и Климент не можеше да ги вини. Главите на мнозина бяха паднали за далеч по-малки прегрешения. Страхуваха се да не би Борис да реши, че не са изпълнили както трябва задълженията си и да ги предаде на палача. Страхуваха се и от него, княжеския пратеник, който имаше неограничена власт и можеше да ги уличи във всичко, което си пожелае. Затова го бяха извикали тук и се държаха с него по този груб начин. Искаха да му покажат, че те са тези, които командват в столицата и за него няма да е добре да се бърка в делата им.

– Засега не обвинява никого – спокойно каза Климент. – Изпрати ме да разбера какво всъщност се случва. Ще ви бъда благодарен, ако ми обясните каква е ситуацията.

Тримата боили се спогледаха за пореден път, но преди някой от тях да успее да отговори, вратата се отвори с трясък и в залата връхлетя епископ Йоан.

С веещо се черно расо, коси и брада, византиецът приличаше повече на прилеп, нахвърлил се върху плячката си, отколкото на смирен християнин.

– Какво става тук?! Какъв е този съвет?! Защо аз не съм поканен?! – свещеникът изстреля въпросите си като стрели, които се забиваха в седналите около масата.

Климент притаи дъх. Очакваше непочтителният тон на епископа да вбеси тримата боили, които не бяха свикнали на подобно отношение. Нищо такова не се случи. Пацик, Самуил и Драгомир, забиха погледи в масата пред себе си, без да отговарят.

– Попитах какво става тук?! – Йоан застана в средата на залата, сложи ръце на кръста си и изду гневно бузи. – Или трябва да докладвам на моя господар императора, че новите му братя, които така внезапно се присадиха в Христовата вяра, се държат непочтено? Или замислят нещо нередно? Може би трябва да уведомя първо вашия княз, че не се държите като истински християни!

– Събрали сме се по дела, които нямат нищо общо с православието – Самуил единствен се осмели да се противопостави на развилнелия се епископ. – Обсъждаме ставащото в града и държавата, които нямат нищо общо нито с вас, нито с императора ви, нито с новия Бог!

– Всичко има общо! – обяви Йоан и гласът му отекна като камбана между каменните стени. – Това, което говорите, няма как да остане скрито от нашия Бог Исуса Христа – византиецът се прекръсти. – Нима не сте разбрали това? Бог знае и се интересува от всичко! Императорът и патриархът – също! Или още скърбите за Тангра?

– Няма такова нещо ваше Преподобие... – започна Драгомир, но Пацик веднага го прекъсна.