Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Какво ще правим сега? – в очите на Петър нямаше страх, макар по челото му да избиха капки пот – Ако трябва да се бием, ще се бием!

– Да се надяваме, че няма да се стигне до там. Може би е най-добре да се върнем назад и да потърсим друг път – предложи писарят.

– Съмнявам се, че от това би имало смисъл – поклати глава Корсис – Разбойниците вече са ни отрязали всяка възможност за бягство. Чухте ли това – младежът вдигна пръст към короните на дърветата, от където се понесе накъсано грачене. – Прилича на гарван, но не е. Няма да можем да се измъкнем!

– Добре! – писарят почувства как дланите му се изпотяват. Пратеник на княза или не, предпочиташе да е зад дебелите стени на Плиска, отколкото в пустатата гора, заобиколен от разбойници – Съберете се в плътна група! Слезте от конете и застанете от вътрешната страна на конете и каруците! Намерете нещо, с което да се прикриете, ако се наложи! Извадете оръжията си и бъдете готови! – Климент се надигна на стремената, за да огледа групата. – Ще вървим бавно и ще видим какво ни чака зад завоя.

– Това Батой ли е? – нервно попита Къдравата Майка – Чувала съм, че харесва хубави жени.

– Който и да е и каквото и да харесва, ще трябва да се съобрази с пратениците на княза! – отговори Климент и подкара коня си напред.

Пътят започна да се стеснява все повече и повече, извивайки се и плавен завой. Точно по средата му лежеше повален голям бук, а клоните му стърчаха във всички страни като ръце, готови да сграбчат ездачите. Гората от двете страни на пътя бе гъста и обрасла с шубраци, дърветата бяха плътни като стена. За да продължат, трябваше да преместят поваленото дърво. Или да се опитат да го прескочат, което бе невъзможно за волските каруци. А и повечето от животните, които яздеха актьорите, бяха толкова грохнали, че едва ли щяха да бъдат способни на подобен подвиг.

Климент стигна до поваления ствол, спря и се огледа. Клоните над главата му се поклащаха бавно на вятъра, птичките все така продължаваха да пеят, слънцето си пробиваше с мъка път между листата. Нищо не подсказваше, че наоколо се крият хора.

"Дали пък не е просто случайност?" – запита се писарят, но в следващия момент измежду дървета излетя дълга стрела с пачо перо и се заби между краката на коня му. Обученото животно само изпръхтя, но останалите зад него зацвилиха и започнаха да дърпат юздите си.

– Какво ще правим, господарю? – гласът на Корсис свистеше от напрежение – Няма как да ги атакуваме докато са скрити зад дърветата. Ще ни избият като пилци!

– Спокойно! Ако искаха да ни убиват, вече щяхме да сме мъртви! Може би ще се задоволят само с парите, не и с живота ни. Ще се опитам да преговарям. Отговорят ли ми, пришпори коня си, прескочи дървото и препусни с всичка сила към Плиска. Намери варнеха Самуил и се върнете колкото се може по-бързо!

– Господарю! Не мога да ви оставя!

– Няма друг начин! Ако успееш да се измъкнеш може и да се спасим. Ако не – писарят вдигна рамене – Внимавай, Корсис! Щом тръгнеш ще те обсипят със стрели. Ще се справиш ли?

Младежът тръсна ядно глава.

– Разбира се, че ще се справя, но предпочитам...

– В момента, в който отговорят! – прекъсна го Климент, смушка коня си, вдигна високо пръстена с печата на Борис и тръгна към поваленото дърво – Аз съм Климент, писар и княжески пратеник! – извика силно той – Който посяга на мен, посяга на владетеля! Ако ни причините зло, гневът на княза ще се стовари върху вас с цялата си сила!

– Борис е далеч! Какво го интересува... – отговори му глас, идващ между дърветата, но разбойникът не успя да довърши. Надавайки силен вик, Корсис смушка коня си и препусна напред. Животното му с лекота прескочи поваленото дърво и се понесе по пътя.

Някой стреснато извика и след конника полетя облак стрели.

Корсис се заклати, след което внезапно се свлече встрани.

Радостни възгласи ознаменуваха точните попадения на разбойниците, но секунда по-късно те бяха заменени с яростни ругатни. Излязъл от обсега на стрелите, младежът отново се появи върху гърба на коня. Корсис се бе промушил под корема на животното, криейки се от стрелите. Миг по-късно от него остана само гънка следа прах.

– Може да сме изпуснали един, но останалите сте ни в кърпа вързани! – извика ядно гласът от гората.

– Ти си разбойникът Батой, нали? – отговори Климент – Ако наистина не си толкова глупав, колкото казват хората, би трябвало да ни пуснеш да минем.

– И защо да го правя?

– Защото нямаш друг избор! Какво ще спечелиш? Едва ли ще вземеш нещо ценно от мен и спътниците ми, бедни странстващи артисти – Подскачащият Петър и колегите му се поклониха дълбоко – Няма да спечелите нищо, освен неприятности. Вече не можете да ни избиете и да се измъкнете безнаказано. Помощникът ми избяга и ако с нас се случи нещо, Борис ще знае кой е виновен за това. Ще ви преследва като бесни кучета! Ще обяви награда за главите ви и дори сегашните ви помагачи, ще ви станат врагове! Всички ще се отдръпнат от вас и колкото и да се криете или князът ще ви намери, или някой ще ви предаде. След което главите ви ще се чернеят над портите на крепостта, докато гарваните кълват очите им. Това ли искате?!