Николай Пенчев - Жълтата кутия

Отговор не последва.

– А ще получите и това! – писарят отвърза от колана си кожена кесия и я хвърли на пътя – Мисля, че е достатъчно!

– Този път ще ви пусна – от гората излезе висок едър мъж с черна коса и червена кожена маска на лицето. На гърба му висеше лък, двуостър меч се поклащаше на бедрото му. На ръцете си разбойникът носеше ръкавици, гривна от червен кехлибар и кожени налакътници. До него, също със скрити лица, навлекли плетени ризници, пристъпваха още двама разбойници – Аз наистина съм Батой и ще ви оставя да си отидете с мир. Но не защото ме е страх от княза или войските му. Чувал съм за теб, писарю! Казват, че като подхванеш някоя следа, не я изпускаш, докато не стигнеш до края ѝ. Е и аз имам сметки за уреждане в Плиска. В столицата стават неща, които не са ми по вкуса. Обвиняват ме за престъпления, които не съм извършил. Искам да знаеш и помни, че всяка моя дума е самата истина: Нямам нищо общо с обирите на златарите! Нищо! Ако не ми вярваш, питай архидякон Филотей. Той ще ти каже. Затова ще те пусна. Може би ти си този, който ще докаже невинността ми! Но това ще взема с удоволствие – разбойникът се наведе и вдигна кесията – Ако пак се чудите какво да правите с парите си, заповядайте насам – изсмя се Батой, поклони се театрално на Подскачащия и колегите му и заедно с другарите си се скри между дърветата.

Миг по-късно разбойниците си бяха отишли. Климент ги чу как с тихи подсвирквания се оттеглят навътре в гората и скоро от Батой и бандата му нямаше и следа.

Писарят въздъхна и изтри челото си. Не съжаляваше за загубената кесия. Тя бе нищо в сравнение с това, което можеше да се случи. По-важното бе това, което каза разбойникът. Какви сметки за разчистване в Плиска можеше да има човек като Батой? И наистина ли не бе замесен в обира?

Писарят поклати недоверчиво глава. По-скоро разбойникът бе разбрал, че част от откраднатото злато принадлежи на княза и сега се страхуваше от последствията.

"Той със сигурност има покровители в столицата – мислеше си Климент, докато гледаше как актьорите, подпомагани от тримата му войници, отместват дървото от пътя – Няма как да действа толкова дълго и с такова самочувствие без да има някой да му пази гърба."

– Благодарим ви, господарю! – Козма Дребосъка се бе приближил до писаря без той да го усети. Дебелакът изглеждаше съвсем трезвен, по лицето му бяха избили червени петна – Ако не бяхте вие, сега всички щяхме да сме мъртви! Следващия път непременно ще си наемем охрана! Независимо колко скъпо ще ни излезе! Да пием за щастливото ни избавление! – провикна се актьорът, надигна кожения си мех и отпи голяма глътка.

– Това не е достатъчно! – извика Подскачащият Петър – Подобно чудо може да бъде ознаменувано само с представление! А вие – той посочи писаря – вие ще играете главната роля!

Въодушевлението, че са се измъкнали невредими бе толкова голямо, че никой не обърна внимание на протестите му. Актьорите отвориха сандъците си и скоро гората стана свидетел на нещо съвсем необичайно – представление между дърветата.

– Какво да изпълним? Какво да изпълним? – подскачаше между столовете им Петър и ги шибаше с тънка пръчка – Дали Видението на Исая? Или падането на Картагена и смъртта на достойния Ханибал. Не! Ще изиграем величието на Метусалам, син на Енох и неговото избиране от Бога. Защото вие, господарю, бяхте избран да ни спасите! Точно така! Бързо! Бързо! – Подскачащият започна да пляска с ръце – Дайте златната мантия и жертвения нож! Падналото дърво ще бъде олтарът, където Бог говори с Метусалам. Дребосък, ти ще си дядо Боже, знаеш какво да правиш. Аз ще съм Енох. Дългуч, ти ще бъдеш Старейшината, а Майка ще пее песните. Господарю, заметнете се с перелината и вземете тази пръчка, все едно е жезъл. Качете се на дървото. Вие ще сте Метусалам, там ще получите видение. Не се безпокойте – успокои писаря забързаният актьор – аз ще ви подавам репликите. Вие ще ги повтаряте след мен. Готови! Всички по местата!

Въпреки протестите му, наметнаха Климент с пищна, искряща като злато перелина, Подскачащият набута пръчката си в ръцете му и всички дружно помогнаха на писаря да се възкачи върху поваленото дърво. Зачервен, смутен и все пак поласкан, Климент започна да повтаря репликите, които му шепнеше Петър и скоро се увлече в играта, забравяйки колко бърза за Плиска.

Точно така ги завари Корсис. Препускащ на чело на многоброен отряд войници, помощникът му остана като ударен от гръм, когато съзря господаря си.