Николай Пенчев - Жълтата кутия

Колоната се изви и бавно потегли по прашния път. Меките лъчи на слънцето огряваха ездачите, полето се огласяше от песните на птичките, колелата на волските каруци ритмично проскърцваха.

Скоро актьорите запяха, а песните им бяха весели и леки, изпълнени с радост от наближаващото лято и синьото небе, пълни с обещания и подкани за любов.

Подскачащият Петър се присъедини към Климент и двамата подхванаха разговор. Актьорът се оказа начетен мъж и скоро двамата вече обсъждаха "Облаците" на Аристофан, мистериите на Стария Завет и как трябва да се поднесе образът на Хектор, за да се спечели публиката. От думите на Петър стана ясно, че животът на артиста съвсем не е толкова безгрижен и весел, колкото се струваше на писаря, а пътуванията и представленията им са свързани с множество опасности.

– Точно защото изглеждаме безгрижни и весели, мнозина се изкушават да забогатеят на наш гръб – с въздишка каза Петър – Много по-лесно е да ограбиш някой беззащитен артист, отколкото корав земеделец. Още повече, че ни се носи лоша слава. Ако ограбят, насилят или дори убият някой от нас, хората просто махват с ръка и казват, че така ни се пада, защото разваляме дъщерите им и пълним с глупави мечти главите на синовете им. Мислят, че сме безпътни, развратни и крадливи и затова не се интересуват от съдбата ни, макар да обичат да гледат представленията и номерата ни по площадите. Затова, когато пътуваме от един град към друг, обикновено се налага да плащаме на някой да ни пази. Стига да имаме достатъчно пари.

Подскачащият бе категоричен, че най-добри в това отношение са войниците от крепостта в Плиска.

– Досега сме ги наемали два пъти и двата никой не посмя да ни закачи. Същото чувам и от другите. Ако искаш спокойствие – наеми си войници. Лошото е, че половината от парите, които изкарваме, отиват за тях. А от как се появи това страшилище Батой, услугите им скочиха двойно. Затова решихме този път да рискуваме и потеглихме сами. Струваше ни се разумно, но вече не съм толкова сигурен – обясни актьорът и се огледа предпазливо. – Не знам от къде се появи този разбойник, но да сега не е имало такъв като него. Хитър, умен и безжалостен. Обявил се е за господар на горите и планините и казва, че всички, които минават през тях, трябва да му плащат данък! Няма страх от нищо! Чувал съм да казват, че сам можел да срази цял отряд войници. – Актьорът се наведе над коня си към Климент и зашепна. – За Батой се носят всякакви слухове. Че не е човек, а демон с кърваво лице, че може да бъде на няколко места едновременно, че силата му е нечовешка. Не го е страх нито от стария, нито от новия Бог. Само преди няколко седмици нападна група монаси, които бяха тръгнали от новосформираната общност в Света Гора, да поднесат почитанията си. Първо минали през Константинопол, някои решили да продължат до Плиска. Носели икона на свети Георги, дето убива змея. Разправят, че можела да лекува, на празника на светеца около нея се чувало как чаткат копитата на препускащ кон. Ако сложиш ръцете си върху нея се чувствало как вибрира, а най-праведните можели да чуят и предсмъртното дихание на чудовището и радостния възглас на светеца – актьорът бързо се прекръсти – Не била нищо особено – малко парче дърво в изрисувана червена рамка, дори била строшена в долния десен ъгъл. Както и да е. Батой издебнал монасите, избил ги до един и откраднал иконата. Ето какъв е този човек! – Подскачащият се изправи на седлото си и притеснено се загледа в пътя пред тях.

В ранния следобед започнаха да се изкачват по платото и накрая навлязоха в рядка букова гора, която бързо се сгъсти. Писарят изпрати Корсис напред да разузнае пътя, а той продължи да язди с водача на артистите. Зад тях се клатушкаше Дребосъка Козма, който вече бе толкова пиян, че едва се крепеше на седлото, следван от жена си и останалите от трупата. Отзад, скърцайки с тежките си дървени колела, бавно се влачеха каруците, натоварени с реквизит.

Бяха яздили малко повече от десетина минути, когато неочаквано се чу тропот на копита. Писарят вдигна стреснато ръка, и извади меча си и дръпна поводите на коня си. Тримата войници от отряда му го заобиколиха с насочени напред копия, оглеждайки се. Песните секнаха, мъжете стиснаха оръжията си, за които не се знаеше дали са истински или бутафорни.

В следващия миг, срещу тях се зададе Корсис.

– Напред на пътя има повалено дърво – задъхано каза той – Лежи на земята точно на следващия завой, така че е трудно да бъде заобиколено. Не е паднало само. Отрязано е и при това скоро. Сигурен съм, че е капан!