Николай Пенчев - Жълтата кутия

Качен върху поваления ствол, заметнат със златния плащ и вдигнал фалшивия си жезъл към върховете на дърветата, писарят гръмко благодареше на Бога, че го избрал за свой глашатай.

– А ние мислехме, че сте в опасност! Ако знаехме, че се забавлявате, нямаше да уморим конете си от бързане – варнехът Самуил, нахлупил до веждите си железен шлем, изпод който се вееше бялата му коса, спря пред поваленото дърво. Закръглен и вече на възраст, той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне от коня, но всъщност го направляваше с вещината на ветеран, кипял в множество битки. Малките му умни, забити в лицето като въглени очи не изпускаха нищо.

Военният скочи на земята, хвърли юздите на оръженосеца си и подаде ръка на писаря.

Смутен и зачервен като домат, че са го сварили в неловко положение, опитвайки се да свали златистото си наметало, което се оплиташе около него, Климент скочи от поваленото дърво и поздрави варнеха.

– Това са "Неуморните", странстващи артисти – посочи той мъжете зад себе си, търсейки си оправдание – Показваха ми изкуството си, докато ви чакаме.

– Виждам, виждам – усмихна се военният и прекъсна писаря

– Радвам се да те намеря жив и здрав. Как се отървахте? – попита той и съсредоточено изслуша обясненията на Климент. Накрая варнехът кимна с глава – Добре си се справил! Много се уплаших, когато Корсис нахлу в крепостта и обяви, че сте попаднали на засада. Батой не обича да оставя свидетели. Чист късмет е, че ви се е разминало само с една кесия. Мръсният разбойник става все по-нагъл и безочлив. Не се спира пред нищо и открито ми се подиграва! Няколко пъти се опитахме да го заловим с чигата Винех, но хитрецът всеки път се изплъзваше от капаните ни – военният плю ядно на земята – Поне войниците са доволни. Желаещите да бъдат охранявани стават все повече, от което се изкарват добри пари. Но трябва да благодарите на късмета си за щастливото си избавление!

Климент сви рамена.

– Батой се оказа достатъчно умен, за да разбере какво ще стане, ако посегне на княжески пратеник. Най-важното е, че всички сме добре и скоро ще мога да се заема със задачите, които ми постави князът. Какво всъщност става в Плиска? Защо Гостун и Чака са се били? Какво е това момиче с отрязана глава в кожена кутия? Има ли предположения кой може да е обрал златаря Батур? – писарят не смяташе, че е нужно да разказва на варнеха всичко, за което си бяха говорили с Батой. Тепърва му предстоеше да разбере каква точно е ролята на Самуил в тази история. И защо разбойникът всеки път му се изплъзва.

– Мрачни времена настанаха – варнехът се огледа с подозрение – Вече не знаеш на кого да се довериш. Едно ще ти кажа, из Плиска се носи слух за нов заговор!

– Заговор? – Значи Борис не се е страхувал напразно. – Но кой участва в него?

Варнехът вдигна рамена.

– Нямам представа. Носят се откъслечни слухове и мълви, няма нищо конкретно. Но с кожата си усещам, че нещо не е наред – военният огледа отново смълчаната гора. – Хайде, трябва да тръгваме. Свикал съм съвет, в който искам да участваш. На него ще разбереш всичко.

Самуил се метна на коня си и скоро отрядът пое обратно към Плиска.

Разделиха се с "Неуморните" на Южната врата на града. Актьорите още веднъж засипаха писаря с благодарности, а Подскачащият Петър го покани да се присъедини към групата им.

– Там, на дънера в гората, проявихте истински талант, господарю. Не трябва да го оставите да бъде пропилян напразно – актьорът звучеше сериозно.

Писарят потупа по гърба новия си приятел, сбогува се с останалите, обеща им задължително да гледа някое от представленията им и последва Самуил към вътрешността на града.

Седнали зад тежка резбована маса, Пацик, варнехът Самуил и хазнатарят Драгомир приличаха повече на съдии, отколкото на съвет, в който писарят е поканен да участва. Пред залата пазеха войници, в ъглите на каменното помещение бяха поставени стражи. През вдигнатите капаци на прозорците нахлуваше слънчева светлина, но тя не бе достатъчна да прогони студа и мрака.

Настаниха Климент на неудобен твърд дървен стол с висока облегалка, без да му предлагат от виното и сушените плодове, с които тримата боили се черпеха.

Драгомир, който пристигна последен, поиска да заеме централното място, но дебелият Пацик, настанил се вече на средния стол не искаше и да чува да го отстъпва. Последва кратка свада, в която Самуил се опита да успокои двамата боили и накрая хазнатарят намусено седна в ляво от Пацик, дърпайки колкото се може по-далеч стола си от този на славянина. Залата се изпълни с недоверие и взаимна неприязън, която тримата дори не се опитваха да прикрият.