Николай Пенчев - Жълтата кутия

От малък Дориян искаше да стане свещник. Всички в семейството му бяха християни. Презвитерът още помнеше първия път, когато майка му го заведе на служба. Трябваше да се промъкват незабелязано през целия град, да се крият в тъмните сенки на къщите и да внимават за патрулиращи войници. Бащата на сегашния владетел – хан Пресиян, не обичаше християните.

Дориян никога не забрави как влезнаха запъхтени и потни в малката подземна църква и изведнъж ги заслепи ярка светлина, обгърна ги миризма на восък и тамян, а мъж, облечен в черно, подаде ръка да изправи момчето, което се бе спънало в прага. Отначало Дориян се уплаши от свещеника и дългото му изтъркано расо, но всичко се промени след като той заговори.

Никога преди момчето не бе чувало такива думи. Те го удариха право в сърцето, накараха душата му да зазвъни, а ушите му да забучат.

Дориян не помнеше какво точно каза свещеникът. Помнеше само нямото възхищение в очите на тези, които го слушат и изгарящото желание, той да бъде на неговото място. Да говори като него, да носи същия сребърен кръст на гърдите си, а вярата като лъчи да излиза през устата му и да изпълва хората.

Още преди да излязат от малката църква, Дориян твърдо заяви на майка си, че иска да стане свещеник. Знаеше, че това е неговия път. Път, на който посвети цялата си енергия и сила, път, който продължаваше да следва и днес.

Скоро след това майка му и баща му изчезнаха безследно, както мнозина други християни. Дориян остана сирак, но никога не забрави мечтата си. Нямаше какво да яде, нямаше къде да спи, по не се отчайваше. Знаеше, че Господ го пази и води по пътя му.

Презвитерът примижа, отблъсна се от вратата и отново огледа двора. След като купи мястото, го превърна в сиропиталище. Искаше да помага на такива деца какъвто бе и той самият навремето. Знаеше къде да намери сираците, как да ги откъсне от порочните обятия на греха, как да ги нахрани и облече, как да се грижи за тях. След което да ги превърне в част от паството си.

Дориян бе въвел строги порядки в сиропиталището. Питомците му трябваше да спазват вечерен час, да се грижат за градината и животните, по-големите да чиракуват при различни майстори, да учат Евангелието и житията на светците, да се черкуват редовно и да овладеят боя с меч, копие и лък. Презвитерът не спираше да ги учи, че трябва да защитават вярата си и с оръжие в ръка, ако това се наложи. Някои не издържаха на строгия режим и си тръгваха или биваха изгонени. За останалите винаги щеше да се намерят топла храна и легло.

За три години презвитерът поправи покрива на старата къща, децата боядисаха стените с вар, едно от по-големите момчета, което учеше за дърводелец, потегна вратите и прозорците. Къщата стана по-удобна и сигурна.

Но Дориян най-много се гордееше с параклиса си. Макар и малък, той се бе превърнал в притегателна сила, в център на малкия му свят. Презвитерът обичаше да служи и да се моли в него, да събира вярващи, жадни да чуят словото му.

Дориян знаеше, че това е само началото. Някой ден щеше да събори старата къща и на нейно място да издигне голяма черква, в която да служи. Дори бе измислил име – "Свети Архангел Михаил". Главният страж на Божия закон, който с меча си поразява изчадията на Дявола.

Презвитерът впери очи в залязващото слънце и се усмихна. Вече нямаше причина да се бои от мрака.

Климент отново огледа помещението на оскъдната светлина, хвърляна от малко прозорче с решетка. Дебелите каменни стени бяха покрити с мъх и плесен, тук там между тях се процеждаше вода. По пода се търкаляха пергаменти и разбити катинари, до тях зееха отворени железни сандъци. В единия от ъглите имаше два вградени в стената високи шкафа, чиито обковани с медни пирони врати също се поклащаха отворени.

Облечен с жълти панталони от щавена кожа и скъпа вълнена риза, златарят Хорс обикаляше из трезора, стиснал главата си с ръце. Ограбеният час по час се хвърляше да провери отново празните сандъци и шкафове, сякаш се надяваше, че по някакво чудо те пак ще се напълнят. Зад него, с пребледняло лице крачеше нисък слаб мъж, който се бе представил като Теодор – личен помощник и слуга на златаря. Той безуспешно се опитваше да успокои господаря си, шепнейки в ухото му.

– Разорен съм! Напълно разорен! Какво ще правя сега? Къде ще ида? Къде? – не спираше да повтаря златарят, а гласът му ставаше все по-писклив.

Писарят поклати глава и огледа вратата на помещението. Дебела поне една педя, направена от твърд дъб и подсилена с железни ленти тя не изглеждаше да е насилвана. Пантите бяха на местата си, нямаше никакви следи, че някой е минал през нея с взлом. Писарят се наведе да огледа ключалките, но не забеляза нищо.