Николай Пенчев - Жълтата кутия

Въпреки хубавото време Евдокия се чувстваше нещастна. Макар да бе облечена в красива зелена рокля, поръбена с фин червен плат, на врата ѝ да висеше златна огърлица, а по ръцете ѝ да проблясваха камъни, в душата ѝ бе пусто.

От как Чака уби мъжа ѝ Гостун, къщата се промени. Заедно с боритаркана от нея си бе отишла радостта и живота и сега вдовицата се чувстваше самотна и изоставена.

Въпреки че бе мамила мъжа си, Евдокия го обичаше. Помнеше как благодарение на него се превърна от обикновена компаньонка в жена, с която всички трябва да се съобразяват. Жена, достатъчно могъща и властна, за да управлява дома, имението и сърцето на боритаркана на Плиска.

Как ѝ липсваше боботещият му смях, тежките му стъпки, дори капризите му вечер на масата. Как ѝ липсваше Чака със своята сила, устременост, неизчерпаема енергия и закачливи очи. Как ѝ липсваше дори Мария, тази малка крадла, с веселата си усмивка и леко поведение.

Евдокия въздъхна и една сълза се търколи по гладката ѝ кожа.

Господарката изтри лицето си със юмрук. Нямаше да се остави миналото да я преследва! Нито да я превърне в празен пашкул. Бе се борила, дълго и упорито, за да постигне това, което беше – една от най-богатите жени в страната.

Къщата вече бе продадена. Дрехите натоварени, парите заключени в сандъци, охраната наета.

Нямаше какво да прави повече тук.

Бе решила да се премести в Константинопол, където красотата и богатството ѝ щяха да направят чудеса.

Евдокия се усмихна и игриво отметна една от буклите си. Бе чула, че император Михаил не може да устои на хубавите жени. Константинопол бе пълен с красавици, но Евдокия бе сигурна, че около Василеса имаше достатъчно други перспективни възможности, които да привлекат вниманието ѝ. Начинанието криеше и не малко рискове, но ако веднъж успееше да се установи в Константинопол и подхванеше работата както трябва, я очакваше бляскаво бъдеще. И най-важното – щеше да е далеч от княжеския писар, който бе разкрил най-срамните ѝ тайни.

Евдокия притвори очи, върхът на малкото ѝ розово езиче се плъзна по устните ѝ. Щеше да се появи в Константинопол като вдовицата на българския боритаркан на Плиска, красива, богата и с интересно минало. Мъжете щяха да се избиват за вниманието ѝ.

Евдокия се завъртя щастливо и плесна с ръце. Трябваше да приготви личните си вещи. Утре заминаваше!

– Мария! – извика тя, забравила за миг, че прислужницата ѝ е мъртва.

За неин ужас, вратата на стаята се отвори и вдовицата с вик отстъпи назад. Нима убитата се бе върнала от мъртвите? Вместо Мария, в стаята влезе човекът, когото се надяваше никога повече да не види – писарят на княза, Климент.

Евдокия вдигна ръце към устата си, за да прикрие вика на уплаха и седна отново на стола до прозореца.

– На какво дължа това посещение? – попита тя, налагайки си да се успокои. След което си спомни за добрите си обноски, скочи отново на крака, поклони се и покани гостенина си да седне. – Простете нелюбезността ми – извини се тя. – Но по навик повиках Мария и когато вратата се отвори, загубих ума и дума от страх. Тя все пак е мъртва, нали?

– Точно за това искам да поговорим – писарят се настани на предложения му стол. – Мисля, че знам кой е убил нея и Чака. И тъй като сте пряко засегната, реших, че е най-добре да го обсъдя първо с вас.

– Наистина ли? – Евдокия отново закри устата си с ръка. – Това е чудесно! Искам да кажа, че ще се радвам ако заловите този, който е отговорен за тези ужасни престъпления.

Климент кимна.

– Струва ми се, че заминавате?

– Реших, че е добре да сменя за известно време обстановка та. Имам нужда от промяна. Всичко тук ми напомня за Гостун и Чака... Дори за Мария. Малко промяна ще ми се отрази добре. Но ще бъда по-спокойна ако знам, че този, който е отговорен за смъртта им, е получил това, което заслужава. Вече освободих повечето от слугите. Остана само Сеп. Така че ще трябва аз да ви обслужа. Надявам се, че нямате нищо против.

– За мен ще бъде удоволствие – отговори писарят, усмихна се и сплете пръсти пред себе си.

Евдокия се засуети около него, увери се, че се е настанил удобно, след което излезе и след миг се върна с две чаши.

– Тесалийско, най-доброто, което ни остана – каза тя и подаде едната на Климент. – Мъжът ми обичаше да си угажда и поръчваше само от най-доброто.

Климент кимна, но не бързаше да пие. Не искаше нищо да замъглява ума му. Двамата стояха в притихналата стая, гледаха се и се усмихваха един на друг. Малко преди мълчанието да стане прекалено неловко, от вън се разнесе вик.