Николай Пенчев - Жълтата кутия

"Това е третият пожар, от който се спасявам! Третият пожар от който се спасявам! Третият пожар..." – не спираше да си повтаря писарят. До него Лема плачеше на земята и гледаше горящия приют.

– Изведох всички! Всички са тук. Всички... – не спираше да повтаря Марк. Лицето му бе черно от саждите, краят на расото му бе обгорял – Няма сериозно пострадали! Проверих! Всички са тук! Пратих да повикат помощ. Ще дойде всеки момент. Може би ще успеем да спасим... – монахът се обърна към горящата къща, която бавно започна да се накланя на една страна. В далечината се чуха викове и тропот на тичащи крака.

– Един не успя да избяга! Повече няма да видим презвитер Дориян – каза Климент и няколко сълзи се стекоха по лицето му.

Дълго разчистваха руините. За щастие съседните сгради бяха далеч и пожарът не успя да стигне до тях.

Постройките на приюта изгоряха до основи. Оборите, работилницата, навесите и дървените бараки, дори оградата бяха унищожени от огъня. Последен догоря параклисът, с който Дориян толкова се гордееше. Малкият купол се огъна навътре, почерня и след това се срути, а на мястото му изригна огнен език.

Брат Марк, подпомаган от по-големите момчета, изведе животните и малкото багаж, който успяха да спасят от бушуващата стихия на безопасно разстояние и сега всички седяха с помръкнали, омазани със сажди лица, гледайки пушещата купчина греди и пръст, между които се движеха облечени с напоени с вода кожени дрехи войници.

Така и не намериха Дориян. Стаята, където бе останал свещеникът, бе затрупана от срутения покрив и падналите стени. На мястото ѝ се издигаше огромна черна купчина отломки и въглени.

Лема, която презвитерът се бе опитал да убие, загърната в тънко одеало, седеше недалеч от пушещата ограда. Бяха дали на момичето да пие разредено с вода вино и то гледаше с премрежени очи, без напълно да разбира какво се случва около него.

– Какво ще стане сега с нас? – Тиона побутна Климент по рамото и го извади от унеса му. – Къде ще отидем? – тя седна на замята до писаря, хвана голите си колена с ръце, а в очите ѝ, взрени в бавно виещия се пушек, проблеснаха сълзи. – Не искам да се връщам отново в бардака!

Писарят прегърна момичето през рамената и го погали по косата. Ако не беше смелата постъпка на Тиона, която му бе помогнала да отвори вратата на стаята, в която се криеше Дориян, кой знае как щеше да завърши всичко.

– Не се безпокой! – успокои я Климент. – Сигурен съм, че князът няма да остави това да се случи. Нито пък аз.

– Обещаваш ли? – Тиона вдигна пълните си със сълзи очи към писаря. – Обещаваш ли да не ни изоставяш? – раменете ѝ се разтресоха и тя най-после заплака.

– Обещавам! – отговори Климент и още по-силно прегърна момичето.

Децата бяха поверени на варнеха Самуил, който реши да ги настани заедно с животните им в една от старите казарми до стената на Външния град. Брат Марк също тръгна с тях, водейки за връвчица сиво магаре.

Писарят обеща на Тиона, че още на другия ден ще отиде да види как са се настанили, увери се, че на децата няма да липсва нищо и накрая бавно пое към дома си.

Главата му се въртеше от напрежението и нагълтания дим, пред очите му се появяваше разкривеното лице на презвитера, който размахва чука, в ушите му звънтеше гласът му, молещ за помощ.

В двора си завари необичайна гледка. Застанали един срещу друг с дървени мечове в ръце, Корсис и Аврора си разменяха удари, въртейки се един срещу друг. Седнал на малката пейка до стената, Невестулката ги гледаше с интерес.

– Елате да видите как нашият прочут фехтовач си намери майстора! – провикна се той, щом Климент прекрачи прага. След което видя обгорелите дрехи на писаря, мръсното му лице и скочи на крака. – Случило ли се е нещо, господарю? Да не сте се бил?

– Имаше пожар! Не чухте ли? Приютът на презвитер Дориян изгоря.

– Как така изгоря? – Корсис отпусна тренировъчното си оръжие и вдигна ръка към нападащото момиче, като знак че трябва да спре. – Толкова сме се залисали в боя, че не сме разбрали какво става.

– Чух камбаните, но не обърнах внимние. – Невестулката неспокойно запристъпя от крак на крак. – А и тези двамата така се млатиха, че не можех да откъсна очи от тях. Има ли пострадали? Къде е Дориян?

– Дориян е мъртъв! Не можа да избяга навреме. Една греда се срути върху него. И може да се каже, че се размина леко. Той е виновен за смъртта на Агоп и Александър, както и за още много други неща. – Климент внезапно се почувства безкрайно уморен и вдигна ръка, за да спре учудените възклицания на помощниците си. – Ще ви разкажа всичко, но нека първо влезем вътре. Имам нужда да се подкрепя.