Николай Пенчев - Жълтата кутия

Насядаха около масата, а Невестулката донесе кана вино и студено месо. Дори Аврора се присъедини към тях, след като се изми и преоблече и макар да не разбираше за какво става дума, внимателно слушаше разказа на Климент.

– Не мога да повярвам! – скочи Невестулката, когато Климент обясни как презвитерът е ползвал децата като своя армия и започна бързо да крачи из стаята. – Този мръсник! Дори престъпниците не правят такива неща!

– Тихо! – скастри го Корсис. – Нека чуем останалото!

Джебчията понечи да му отговори, но махна с ръка, седна на мястото си и си наля нова чаша.

Накрая Климент приключи с разказа, отпусна се на стола и също надигна чашата си. Устата му бе пресъхнала, гърлото го наболяваше от толкова много говорене и нагълтания по-рано дим, но неочаквано се почувства по-добре. Сякаш разказването на историята даде възможност да излее извън себе си всичката мръсотия, горчилка и страх, които се бяха насъбрали в душата му.

Корсис и Невестулката искаха да знаят още и още подробности и писарят дълго отговаря на въпросите им. През цялото време Аврора седеше, слушаше и сериозно кимаше с глава, все едно разбира за какво става дума.

– Но защо Дориян е убил момчетата?! Защо е искал да убие Лема! – Невестулката час по час скачаше на крака и обикаляше стаята. – Разбирам защо е видял сметката на Агоп и Александър. Единият е мразел и се е страхувал от него, другият е заплашвал да му вземе това, на което най-много е държал. Но децата? Нали обясняваше как те са Божията промисъл и се чувства най-близо до Господа като ги гледа как играят? Как е могъл да посегне и на тях!?

Климент въздъхна.

– Душата на Дориян бе сложна – каза той. – Както във всяка душа и в нея се бореха доброто и злото, но накрая презвитерът бе обсебен от идеята за добро, оставяйки се злото да го победи. Звучи като куриоз, но зловещ куриоз. Всичко, което Дориян е правил, е било с мисълта, че помага на приютените от него сираци. Тази своя цел, както и желанието му да има своя собствена църква, в която да служи, са го тласнали по път, пълен с мрак. Мислел е, че върши добро, без да вижда как злото пуска все по-дълбоки корени в душата му. Можем ли да го съдим за това, че е искал питомците му да живеят колкото се може по-добре? Огледайте се наоколо – светът е пълен с несправедливост, страх и болка. Дориян, който сам е бил сирак, е изпитал на гърба си всичко това. Да бъдеш отхвърлен, да бъдеш гладен, бос, да няма какво да облечеш, всички да ти се подиграват, да те бият, да те гонят... – Климент замислено поклати глава. – Преживял го е и е искал да спаси другите. Създал приюта си, започнал да събира сираци, да се грижи за тях. В представите си се е виждал като ангел, като пратеник Божи, който измъква децата от мрака. И в началото наистина е бил такъв. Но парите са започнали да недостигат. Опитал с подаяния, чукал на различни врати, но напразно. Тогава е решил, че сам ще вземе това, което не му дават. Решението е било лесно. Той е бил светлина, останалите тъмнина. Той е бил Божи човек, другите подмамени от сатаната. – Климент замълча за миг. – Заедно с някои от момчетата презвитерът започнал да организира малки набези. Нападали закъснели търговци, разбивали чужди складове, грабели от сергии и дюкяни. В това отношение Дориян е имало какво да научи от питомците си. Военното обучение също се е оказало от полза. Предполагам, че след това презвитерът е започнал да му обръща специално внимание. Който се отличавал в боя, влизал в специалния отряд на свещеника. И нещата потръгнали! Никой не обръщал внимание на дребните кражби, никой не заподозрял благородния презвитер. Предполагам, че в душата си Дориян е ликувал. Взимал е от тези, които имат, за да даде на тези, които нямат. Дори не е осъзнал, в какво е превръщал сираците. След което злото окончателно е обсебило душата му.

– Как така окончателно? – не разбра Невестулката.

– Колкото повече свещеникът вярвал, че върши добро, толкова по-лош ставал – отговори Климент. – Помниш, мечтата му беше да изгради собствена църква. Но не е можел да намери средства за това. В същото време Борис даде много злато и сребро за издигането на новата базилика. Но строежът е бил поверен на друг. Това е озлобило Дориян. И отново е решил сам да си набави средства за градежа. Вече е имал армия, имал е и опит, само е трябвало да се прицели в нещо по-голямо. Обирите на дребни търговци и сергии вече не били достатъчни. Така започнали обирите на златарите.

– И после се е появил Агоп? – Корсис внимателно слушаше обясненията на писаря.