Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Тогава се е появил Агоп. Някак си Дориян е разбрал истинската същност на свещеника. Ако го беше убил тогава, като наказание за деянията му, за това което е извършил във Филипополис, трудно бихме могли да го съдим. Но той не го е направил. Ненавиждал е Агоп, презирал го е, но не е посмял дори да го разобличи. Страхувал се е, че ако около развратника-убиец се вдигне шум, той може на свой ред да го злепостави. За лош късмет, свещеникът е решил да изнудва Дориян. Намекнал му е, че знае какво се случва в приюта му. С което е подписал смъртната си присъда. Следващата крачка на презвитера е била съвсем проста и логична. Агоп е трябвало да умре. А някое от момчетата му да го убие. Така свещеникът е щял да получи това, което заслужава, а Дориян и приютът му да бъдат в безопасност. Хрис, като най-добър стрелец е бил натоварен със задачата, брат му го е прикривал.

– Но защо ги е убил? – Невестулката завъртя глава, а зад него Аврора заговори бързо нещо на неразбираемия си език. Корсис нежно стисна ръцете на момичето и му направи знак да мълчи.

– Нашата поява стана причина за убийството – Климент въздъхна. – Презвитерът се е уплашил от въпросите, които задавам. А и момчетата са можели да се изпуснат по някакъв начин пред мен. Трябвало е да ги жертва, за да спаси останалите. В името на всеобщото благо, както сам каза. След което е решил, че Бан и Хрис може да са казали нещо на Лема. Затворил е момичето и е започнал да го разпитва, за да разбере какво знае. Вероятно, за да е сигурен, че не е говорило с никой друг. Не се и съмнявам, че накрая е щял да убие и нея.

– Чудовище! – Невестулката удари с юмрук по масата. – И това ми било духовник!

– Ами Александър? – попита Корсис.

– Дориян от самото начало го е намразил. Свещеникът е бил близък на Борис, получи пари да строи базиликата. Сам ми каза, че е ходил напразно при княза. И когато Александър е обявил, че всичко старо трябва да се разруши и да се съгради отново, Дориян е решил да го премахне. Дори не е разбрал, че свещеникът говори в преносен смисъл. Бил е толкова обсебен от собствените си идеи, че е пречупвал всичко през тяхната призма.

– И сега какво? – Невестулката не спираше да се върти на мястото си. – Какво ще стане с децата на Дориян? Едва ли някой ще иска да ги приюти, след като разбере, че презвитерът ги е превърнал в крадци и убийци.

– За съжаление с приюта е свършено – въздъхна писарят. – Всичко изгоря до основи, няма как да бъде възстановено. Ще говоря с княза и съм сигурен, той ще разбере, че децата не са виновни. Стига да искат, по-големите могат да бъдат уредени на работа в замъка. В кухните, перачниците или градините, а някои дори да бъдат зачислени към гарнизоните на крепостта. Най-малките остават при брат Марк, който ще се грижи за тях. Ще помоля Борис да помогне. Старата казарма, в която ги настаниха, е подходяща да стане техен нов дом. Що се отнася до децата – писарят сви рамене – не е нужно да се разбира какво точно е правил презвитерът с тях. Дориян е мъртъв и злото, което е вършел приживе, трябва да умре заедно с него. Ограбеното злато ще бъде преписано на Батой, Агоп е ограбен и убит от слугата си Николай, Александър се е спънал в тъмното и се е пребил в изкопа на базиликата. Така ще бъде най-добре за всички.

Корсис кимна с глава.

– А какво ще стане с нея? – младежът посочи Аврора, а гласът му предателски потрепери. – Ще остане ли при нас?

Писарят разтри очите си с ръце. Искаше му се да съблече потните си умирисани на пушек дрехи, да се измие и да си легна. Имаше чувството, че от момента на площада, когато бе проумял кое е момичето и защо е искало да се срещне с Гостун, са минали години.

– Знам коя е тя. Знам и какво е Анищар – уморено каза той и хвана за рамото понечилия да скочи от стола си Корсис. Момичето, усетило че говорят нещо свързано с него, завъртя очи, но не каза нищо. – Знам как и защо е умрял Чака и кой го е убил. И най-важното! Знам защо е станало всичко това. А каква ще е съдбата на момичето, ще реши князът.

– Защо? Кой? Не ни мъчете, господарю! – Корсис този път успя да скочи на крака. – Аз трябва да знам! Аз...

– Седни! – Климент посочи стола на помощника си. – Ще ви кажа всичко, което знам или подозирам. След което ще съставим план за действие. Трябва да сме много внимателни.

– Ден на откровения, а господарю! – ухили се Невестулката, придърпа стола си по-близо до масата и напълни чашите на всички.

Господарката Евдокия вдигна поглед от ръкоделието, което държеше и се загледа през прозореца. Небето бе синьо, слънцето грееше, между пухкавите бели облаци се стрелкаха лястовици и синигери. От улицата се носеше гълчава, чуха се подвикванията на войниците и тропот на конски копита.