Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Какво става? Къде гори? – запелтечи той, но писарят го сграбчи за расото и дръпна лицето му към своето.

– Дориян полудя! – извика Климент, опитвайки се да надвика набиращите сила пламъци. – Подпали приюта и избяга. Трябва да изведеш децата навън. Ще можеш ли?

Монахът кимна объркано, завъртя си и хукна, крещейки команди. В последния миг писарят го хвана за края на дрехата и го завъртя към себе си.

– Дориян? Къде да търся Дориян? Има ли някакво място, където би могъл да се скрие?

Марк посочи с ръка към края на коридора.

– В дъното е стаята, където обучаваше избраните от него сираци. Само той има ключ за там. Вратата е дебела и висока, не може да я сбъркаш – монахът закри лицето си с ръка, за да се предпази от дима.

Климент пусна монаха и полетя към дъното на коридора. Лесно намери вратата, но тя беше заключена. Писарят започна да блъска с юмруци дървото, но дебелият дъб не поддаде. Вместо това от вътре се чу тънък момичешки писък.

– Дориян! – Климент се надяваше презвитерът да го чува. – Остави момичето! То не ти е виновно за нищо! Пусни Лема и излез! Все още можеш да се спасиш!

– Не искам да те слушам повече! – отговори му приглушеният глас на свещеника. – Причини достатъчно неприятности! Момичето ме предаде и заслужава да умре!

– Чакай! – извика писарят и се заоглежда, опитвайки се да намери нещо, с което да разбие вратата. – Трябва да ти кажа нещо много важно!

– Поредната лъжа, нали?! Не вярвам на нито една твоя дума!

– Помощ! Помогнете ми! – Климент разпозна гласа на Лема.

– Не е това, което си мислиш! Агоп е оставил предсмъртно писмо – писарят се чудеше какво да измисли, за да спечели малко време. Дали не можеше да заобиколи къщата и да влезе през прозореца? Но как да разбере къде точно е той. И няма ли през това време презвитерът да убие пленницата си? – Не искаш ли да разбереш какво е написал?

Отговор не последва. Зад вратата се разнесе глух удар, нещо падна на земята. Дали Дориян не бе убил момичето?

Писарят като обезумял заблъска врата, давейки се в дима, който бързо пълнеше коридора. Внезапно усети, че някой го дърпа. Обърна се и изненадан видя бледото лице на Тиона, която го гледаше с широко отворени очи, белеещи в черния пушек.

– Какво правиш тук? Бягай навън! – махна ѝ с ръка уплашеният писар.

– Дай ми това – момичето пристъпи напред и почти насила издърпа тънкия кинжал от ръцете му. След това мушна върха в ключалката, повъртя го малко и вратата се отвори с щракване.

– Готово! – радостно обяви момичето. – Така добре ли е?

– Даже много добре! А сега бягай! – писарят грабна ножа от ръцете на момичето, бутна го по гърба и то бързо изчезна в пълния с пушек коридор.

Климент блъсна вратата и влетя в стаята, която бързо започна да се пълни с дим. В далечния ъгъл, стиснал с едната си ръка извиващата се Лема, Дориян бе опрял гръб в стената.

- Махай се или ще я удуша! – извика той и стисна гърлото на момичето. На пода лежеше срязано въже и дървен стол, на който свещеникът бе държал пленницата си.

Без да отговаря, писарят се метна напред, заби кинжала си в крака на презвитера и дръпна момичето от ръцете му.

Дориян се свлече на пода, расото му се надипли около него. Свещеникът се опита да стане, но раната бе дълбока и той не успя да се задържи на крака. В същия момент огънят заблиза страните на вратата.

Бутайки плачещата Лема пред себе си, Климент свали наметалото си и го метна върху главите и на двамата.

– Когато ти кажа, поемаш дълбоко дъх и почваме да тичаме към вратата. Колкото и да ти е трудно, в никакъв случай не трябва да отваряш уста и да дишаш. Разбираш ли?

Момичето закима бързо с глава.

– Ами аз?! – Дориян безуспешно се опитваше да се изправи. Бялата стена зад него бе почервеняла от кръвта му. – Помогни и на мен! Не можеш да ме оставиш да изгоря, проклет да си!

– Хвани ме за ръката и гледай да не паднеш! – Климент не обърна внимание на свещника. – Готова ли си? Сега!

Двамата побягнаха по пълния с дим коридор, огънят бумтеше, зад тях се носеха виковете и клетвите на Дориян. Няколко пъти Лема залитна, но писарят я държеше здраво и не я остави да падне.

– Насам! Насам! – брат Марк бе застанал зад обхванатата от огъня врата и викаше отчаяно.

С последно усилие Климент блъсна момичето пред себе си, след което сам се хвърли в пламъците. В следващия момент усети благословената прохлада на нощния въздух, а твърдата ръка на монаха го подхвана и му помогна да седне на земята.