Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Ами Агоп и Александър?

Презвитерът махна с ръка.

– Агоп трябваше да си плати за това, което бе направил във Филипополис! Още там трябваше да го убият с камъни! Вместо това лицемерите се направиха, че нищо не се е случило и просто го прогониха от града. Защото така е по-удобно. Но да, той наистина знаеше нещо за мен. Дойде няколко пъти тук, уж да ми помага. Как само шареха очите на този мръсник! Тогава ми подметна, че е срещал и преди деца от моя приют. Че двамата имаме тайни, които можем да споделим. Сам се набута в ръцете ми. Но не съжалявам! С един куршум ударих два заека – отмъстих за убитите и се предпазих – Дориян се задъха от вълнение, но продължи. – С Александър също се справихме лесно. Идиотът бе решил, че е недосегаем. Толкова могъщ, толкова надменен. Ще почва всичко от начало! Точно той, който имаше камък вместо сърце! Който е грабил навремето по пътищата! Чувал ли си историята за това как се покаял и станал нов човек? Направо като извадена от Светото писание. Ха-ха-ха – изсмя се презвитерът. – Не можех да го оставя да разруши това, което бях изградил с толкова труд. Направи ми услуга, като сам падна в безценния си изкоп и си строши главата. Така му се падаше!

– Както и на Бан и Хрис? И на тях ли така им се падаше?

Презвитерът помръкна.

– Това е твоя вина, не моя! Ако не се беше появил, момчетата щяха да са си живи и здрави. Но не! Ти трябваше да дойдеш, да душиш наоколо и да развалиш всичко! Трябваше да ги жертвам в името на останалите.

– Както сега си готов да жертваш и Лема? И нея ли уби? Затънал си в кръв Дориян! Убивал си или са убивали по твое разпореждане. И оправданията няма да ти свършат работа! Все някой друг е виновен за това, което си извършил. Аз, Агоп, Александър... – писарят извади кинжала си. – Кажи ми къде е момичето? Не ме карай да те принуждавам да го правиш!

– Защо? За да унищожиш всичко? Няма да стане! – Дориян неочаквано скочи, чукчето в ръката му полетя към главата на писаря.

Изненадан от внезапната атака, Климент политна назад, вдигна кинжала пред себе си и някак си успя да избегне удара.

Презвитерът грабна падналия на земята чук и се нахвърли като обезумял върху писаря, засипвайки го с удари. Свещеникът се биеше като обладан и въпреки че не беше боец, замахваше силно и точно. Климент с мъка отбиваше ударите му, но полуделият Дориян не спираше да налита и налита. Няколко пъти писарят се опита да достигне с оръжието си презвитера, но той въртеше чука с такава ярост, че това бе невъзможно.

Климент смени тактиката. Вече не атакуваше противника си, а само парираше ударите му, чакайки го да се измори. Дориян продължи да напада и напада, но постепенно ударите му отслабнаха. Отецът губеше сили, лицето му стана кървавочервено, гърдите му започнаха да се надигат все по-бързо. Дъхът му излизаше със свистене, ръката му вече не беше толкова сигурна.

Щом Дориян отпусна за миг чука си, писарят го атакува, но свещеникът отскочи, завъртя отново оръжието си и пак се понесе напред. Климент отблъсна атаката, хвърли се срещу него и се опита да посече презвитера през китките. Уморен или не, Дориян бе достатъчно бърз. Той дръпна ръцете си назад, но острието на кинжала все пак остави кървава диря по ръцете му. Отецът извика и изпусна чука, който падна с глух звук на земята.

Дориян обаче нямаше намерение да се предава. Озърна се трескаво, метна се като лъв през стаята, сграбчи закачения на стената фенер и го завъртя като боздуган пред себе си.

– Няма да излезеш от тук жив, писарю! – дъхът на свещеника излизаше на пресекулки, но беше пълен с омраза. – Няма да унищожиш това, което съм съградил с толкова мъки!

– Къде е момичето?! – извика на свой ред Климент. – Кажи ми къде криеш Лема и това може да приключи!

В отговор презвитерът завъртя фенера над себе си и се опита да го стовари върху главата на противника си. Климент отскочи в страни, а от силата на удара веригата на фенера се изплъзна от ръцете на Дориян и се разби в пода.

Лененото масло напои сухата слама, която веднага пламна. Огънят заоблизва краката на масата и столовете, подхвана завесата на прозореца и се прехвърли върху дървената стена. Стаята се изпълни с дим и пламък.

– Какво ще направиш сега? Ще ме преследваш или ще спасиш останалите? – изсмя се свещеникът и побягна през вратата.

– Пожар! Пожар! – писарят блъсна в страни горящата маса и хукна след свещеника. Опита се да затвори вратата на кухнята, за да ограничи огъня, но не успя.

– Пожар! – извика отново Климент и продължи да тича. Някъде заблъскаха врати, чуха се викове, в края на коридора се подаде пребледнялото лице на брат Марк.