Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Той сам си е подписал смъртната присъда. Решил е, че щом строи базиликата в Плиска, вече всичко ще става по неговата воля. Плановете му са били да разтури всичко старо и да го съгради отново. Не знам дали отецът е говорел в пряк или преносен смисъл, но си се почувствал заплашен. Затова си пратил малките си убийци и по неговите следи. На изкопите обаче те е трябвало да стрелят от далеч. За твой късмет Александър се е паникьосал, побягнал е, паднал е в изкопа и се е пребил. И пак никой не те е заподозрял. След което се появих аз и започнах да задавам въпроси. За лош късмет, първите които срещнах в приюта бяха именно Бан и Хрис. При всяко идване се интересувах от тях, виждал си ни да си говорим. Те все пак са само деца. Ами ако решат да те предадат? Или се изпуснат да кажат нещо, което не трябва? Затова си решил да ги отстраниш! Извеждаш ги в града, даваш им някаква задача и гевреци, замесени с татул. Много добре знаеш, че те няма да изхвърлят храната или да я дадат на някой друг. След което ти остава само да чакаш. Всички следи са заличени, всички нишки са прекъснати. Дори пускаш слуха, че се е появил щедър анонимен дарител, който ще ти даде пари за изграждането на нов храм. Така си смятал да изкараш на светло откраднатото от златарите. И всичко става лесно, просто и без последици. Парите са осигурени, бъдещето ти също. Ако някой все пак застане на пътя ти, имаш армия от сираци, които да се разправят с него. Толкова е просто! И никой не би заподозрял нищо нередно. Деца – превърнати в убийци! Що за чудовище си ти Дориян? И смееш да се кичиш с титлата християнски свещеник!

– Това звучи чудесно, но как ще го докажеш? Имаш ли поне нещо, което да потвърждава тезата ти? – презвитерът изгледа победоносно събеседника си. – Както сам каза, всички нишки са прекъснати.

– Не всички! – отговори писарят. – Скоро след като се прибрах в Плиска, бях нападнат в покрайнините на Вътрешния град. Спаси ме случайната намеса на един просяк. Стрелецът тогава ползваше същите стрели, с каквито бяха убити Агоп и Александър. И с каквито стреляте по мишените в двора ти.

– И какво от това? Такива като тях се продават навсякъде. Това не е никакво доказателство! – каза свещеникът, но по челото му избиха капки пот.

– Не е само това – продължи Климент. – За едно си бил нрав. Бан и Хрис наистина те издадоха без да искат. Първия път, когато дойдох при теб, ги срещнах при оградата. Те ме поздравиха по име и знаеха, че съм княжески писар? От къде?

Дориян не отговори.

– Ти си им казал! Казал си им кой съм, когато си пратил да ме убият! Знаел си за задачата, с която ме праща Борис и не си искал да ти се бъркам в работите, които тъкмо са тръгнали толкова добре. Затова Бан и Хрис знаеха името и поста ми. Няма от къде другаде да са го научили освен от теб!

Презвитерът дълго седя с наведена глава.

– Значи все пак ме предадоха! Тези малки никаквици. Но ти не разбираш! Ти и другите като теб, които носите красиви дрехи, храните се по три път на ден и имате истински дом над главата си! - презвитерът заговори бързо, по бузите му избиха червени петна. – Не разбирате какво значи да си жаден, да си гладен, да ти е студено и да няма къде да заспиш! Това дадох на тези деца! Това! Разбираш ли?! – отецът не дочака отговор, махна презрително е ръка. – Така и няма да разбереш за какво ти говоря. Ходих, обикалях, молих се... Боили, багаини, търговци... Никой не искаше да подаде ръка на изпадналите в нужда деца. Какво можех да направя? Да затворя приюта? И да ги върна обратно на улицата? Ти си прав, писарю, там наистина е ад. Но ад, само за тези, които са самотни и отблъснати. Да, аз и моите деца извършвахме престъпления! Но не мисли, че ти и тези като теб сте с нещо по-различни от нас. Обществото, в което живеем, хората като теб, като Агоп и Александър, които вярваха, че светът е само техен! Вие ни превърнахте в това, в което станахме! Защо просто не ни помогнахте, когато протегнахме ръка? – свещеникът замълча за миг и сведе очи към масата. – Започнахме с дюкяните в по-далечните квартали. Едни отиваха да оглеждат, други се промъкваха през нощта и отмъкваха набелязаното. Ти си напълно прав – беше съвсем лесно. Никой не би заподозрял деца за обирите. Да откраднат нещо през деня от някоя сергия – това да, но да се промъкват нощем като истински крадци... Беше наистина добър план. Какво загубиха златарите, които толкова оплакваш или търговците, от които задигахме стока? Не са останали гладни, нали? Имало е къде да легнат вечерта. Имало е с какво да се нахранят. А за мен това означаваше само едно – живот! Зад всяка кражба виждах спасен детски живот! Нима не си заслужаваше риска?