Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Ще се моля за тях! – отговори той. – Бяха добри момчета!

Само толкова? Само това ли ще кажеш? Твърдеше, че са ти като синове! Няма ли поне да се поинтересуваш как са умрели? Или къде са погребани!?

– Какво очакваш от мен?! – страните на презвитера бяха бледи като варосаната стена зад него. – Кой си ти да съдиш как трябва да проявявам мъката си?! Да, Бан и Хрис ми бяха като синове! Скърбя за смъртта ми и сърцето ми се облива в кръв за тях. Но не си ти този, пред който да покажа истинските си чувства!

– Затова ли ги уби?! – думите на писаря изсвистяха във въздуха и шибнаха като с камшик свещеника, който се сви на стола си.

– Как? .. Но защо? .. – сварен неподготвен, Дориян за миг изгуби самообладанието си. След което се изправи, подпря се с длани на масата и се втренчи в писаря. Очите му горяха като въглени. – Как смееш!? – извика презвитерът и гласът му отекна като тътен в малката кухня. – Как смееш да идваш тук и да ме обвиняваш!? Тези деца бяха моето семейство, моят дом, моето призвание...

– И твоята армия! – Климент също се изправи и застана срещу презвитера. – Гръмките ти фрази няма да ме уплашат! Вместо да разиграваш театър, помисли за тези, които си измамил и предал! Ти си подлец, Дориян! Подлец и убиец! Гледам те и виждам в теб само една зла, заслепена от амбиции душа, която скрита зад добрите си намерения смуче кръвта на тези около него. Това са деца, Дориян! Деца! Деца, които си подмамвал с обещания за по-добър живот, а след това си използвал! Не е било трудно нали? Как ги манипулираше? Заплашваше ли ги? Че ако не мълчат и не изпълняват волята ти, ще ги изхвърлиш отново на улицата? Ще им вземеш това, което си им дал? Показал си им и Рая, и Ада и после си ги оставил да избират! Или остават в Рая при теб и правят всичко, което им наредиш, или се връщат обратно там от където са дошли, право в обятията на Дявола. Но истинският Дявол си бил ти! Какво направи с тези, които знаеха прекалено много? Убил си ги, нали? Както си убил Бан и Хрис. Кой ще обърне внимание на умряло на улицата сираче? Дори няма да го докладват като произшествие. Ако не се бях поинтересувал, двете момчета щяха просто да изчезнат. Кой знае още колко деца лежат в безименни гробове, пратени там от теб. Както сам казваш: такива неща се случват постоянно. Колко деца погуби? Кажи ми, свещенико? Колко? Две, три, десет, сто? – Климент усети как започва да се задъхва от ярост. – Кажи ми, колко деца уби, след като изпълниха нарежданията ти? Ти трябва да спасяваш душите на хората, Дориян, да ги вадиш от мрака и да им показваш светлината. Да даваш надежда, любов и сили за нов живот. Бях сляп, но прогледнах. И вместо светлина, виждам в теб само черен, кървав мрак!

Презвитерът се свлече на стола си и скри лицето си в шепи. За миг Климент помисли, че свещеникът плаче, че се разкайва за престъпленията си. Миг по-късно Дориян вдигна глава и писарят разбра, че греши. Вместо сълзи, на лицето му играеше лека усмивка, рамената му се тресяха от смях. Цветът по бузите му се беше върнал, свещеникът се пресегна, взе си орех от купчинката, вдигна желязното си чукче, счупи го, извади ядката и я задъвка с наслада.

– Не знам защо още те търпя! – каза накрая презвитерът и загреба от меда. – Мислех те за сериозен човек, за човек, просветлен от Бог, писарю, а ти дойде при мен, дойде при един представител на истинската вяра, при човек, посветил живота си на другите, за да ме заплашваш и обиждаш. И защо? Защото не можеш да на мериш истинското разрешение. Борис те притиска, нали? Иска да откриеш кой е убил Агоп и Александър. И кой обира златарите му. Пратил е хора да те наглеждат – Дориян пренебрежително махна с ръка. – Не си мисли, че не знам за комита Еспор, който следи как върви разследването ти. И попаднал в безизходица, ти реши да обвиниш мен – един беден свещеник, който не може да се защити. Нещата, които говориш, са безумни, опасни и най-вече безсмислени. Не разбирам накъде биеш, но явно ме обвиняваш в смъртта на две от момчетата, живели при мен. Макар да не каза нито защо, нито как си стигнал до подобно заключение.

– Ех, Дориян, Дориян ... – писарят погледна със съжаление свещеника – Колкото повече се опитваш да се измъкнеш, толкова повече сам затъваш в собствените си грехове. Нима съм казвал, че те обвинявам за убийствата на Агоп и Александър? Точно затова, както сам се изрази е пратен Еспор да ме наглежда. Но досега не е ставало дума за убитите свещеници. Нито за ограбените златари. Как така изведнъж се сети за тях? – Климент спря за миг, но презвитерът не отговори. – Мълчиш? Не желаеш повече да говориш? Тогава аз ще ти кажа! Ще ти кажа всичко, Дориян! Как си убил Агоп, как си станал причина за смъртта на Александър. Как след това си премахнал и двете момчета. Но в замяна, в замяна ще ми кажеш къде е момичето! Ако Лема е жива, остави ме да я спася. Обещавам да ходатайствам пред Борис за лека и бърза смърт. Съгласен ли си?