Николай Пенчев - Жълтата кутия

– На единия ризата бе разкопчана, другото момче бе легнало, по-голямото, сякаш иска да му помогне. Ръцете и краката им бяха до тялото, притиснати към корема. Бяха се сврели най-навътре, там където е най-тъмно. Ето чак там – посочи Нестор.

Климент кимна разсеяно.

– Били са отровени! Най-вероятно с татул. Симптомите са същите – разширени зеници, зачервена кожа, спазми и задух. Затова са държали ръцете си към корема, а едното момче е разтворило ризата си. Сигурно не е можело да диша. Ако войниците от гарнизона бяха викнали лекар, той е щял да открие за какво става дума.

– Но как са ги отровили? Кой? И защо? – Нестор не спираше да върти очи, надявайки се по този начин да омилостиви проницателния правителствен чиновник.

– Как е ясно – писарят говореше повече на себе си, отколкото на кръчмаря. – Татулът е бил в геврека, който момчетата са яли. Кой и защо, тепърва ще трябва да разберем.

След като увери Нестор, че нищо не заплашва нито него, нито кръчмата му, за което получи поредица благодарности и поклони, Климент забърза към Южната част на града. Трябваше да поговори с Дориян. Презвитерът сигурно знаеше кои са били приятелите на двете момчета, къде са излизали и с кого са се срещали. Хрис и Бан се бяха забъркали в нещо, което не ги бе извело на добър край. Не беше ли и Лема тяхна приятелка? Момичето бе изчезнало в много неподходящ момент. Дали и тя не бе убита? Климент потръпна. Знаеше ли Дориян какво се случваше в приюта му? Този път на презвитера щеше да му се наложи да прекъсне молитвите си и да отговори на много въпроси.

Завари презвитера в малката кухня да чупи орехи и лакомо да яде ядките. До лакета му стоеше чаша с мляко, пред него паничка с мед и кокалена лъжица. Въпреки че още бе светло, на стената, окачен на верига, висеше запален железен фенер.

– От време на време обичам да си угаждам – Козма покани госта си с жест да седне. – Не мога да устоя на сладко и орехи.

Климент се настани срещу свещеника, но отказа почерпката. В главата му бе хаос. Сутрешните му прозрения се бяха заплели в нови мисли и хипотези, свързани с изчезналите деца. Притвори за миг очи и пред тях изплуваха лицата на Бан, Хрис и Лема. Дали имаше и други, загинали като тях, без никой да разбере?

По гърба му полазиха тръпки, въпреки че слънчевите лъчи щедро нахлуваха през широко отворения прозорец. Бе проумял какво става. Приютът на Дориян, който доскоро възприемаше като символ на любов и състрадание, му заприлича на пропита с кръв паяжина, в средата на която като огромен отровен паяк се бе настанил презвитерът.

Климент потрепери и отвори очи. Трябваше с един удар да убие гадината! Кой знае на какво още бе способна.

– С какво мога да бъда полезен? – Дориян се усмихна приветливо, побутна орехите настрана и избърса ръцете си – Станало ли е нещо?

– Разбрах, че още едно дете е изчезнало. Малката Лема.

– Наистина е така - свещеникът поклати глава, в гласа му се прокрадна тъга. – Мислех, че тук ѝ харесва. Никога не създаваше проблеми, всички я обичаха. Но след като Хрис и Бан избягаха, се затвори в себе си. Тримата бяха приятели, макар постоянно да се караха. Вероятно не е могла да преглътне, че са я изоставили. Знам ли – Дориян разпери ръце. – Може да е тръгнала да ги търси. Вчера излезе и не се върна, макар да я чаках до късно през нощта. Вероятно и тя е избягала. Такива неща се случват непрекъснато!

– Омръзна ми да слушам тези думи! – писарят удари ядосано с юмрук по масата. Черупките от орехите се разлетяха на всички страни, млякото се плисна от чашата си – И Бан, и Хрис, и Лема са избягали? Така ли?

Презвитерът учудено вдигна рамена.

– Мисля, че вече обсъдихме този въпрос. Защо се сърдиш на мен? Аз се опитвам да помогна на тези деца. Да им дам подслон и храна. Да ги науча на четмо, писмо и занаят, с който да си изкарват прехраната. Както и на любов към Бог и на някоя молитва, която да им дава сили в труден момент. Не съм им пъдар! Мога само да им посоча верния път. Докато го следват, съм готов да им помагам. Какво да направя, ако решат да свърнат по друга пътека?

Писарят извърна очи. Защо въобще говореше с този човек? Трябваше просто да го смачка, като черен кърлеж какъвто беше. Но преди това трябваше да разбере. Трябваше да се убеди какво е накарало Дориян да извърши гнусните си престъпления.

– А какво ще направиш ако ти кажа, че Бан и Хрис са мъртви?

Презвитерът тъжно поклати глава и събра длани пред себе си. В очите му проблеснаха сълзи.